Няма да допусна това да се случи, зарече се Рен и отново си спомни за Мороуиндъл и съществата, които я бяха преследвали там. После се върна още по-назад в мислите си към онези, които преследваха целия род Омсфорд през всичките години, докато най-неочаквано, изневиделица, стигна до решението, от което се нуждаеше.
Но то още веднъж щеше да я изложи на риск и още веднъж се налагаше да използва Елфовите камъни.
Тя довери плана си на Тайгър Тай, Трис и Десидио още същата нощ и тримата ахнаха. Умоляваха я да се откаже, да измисли нещо друго, да опита друга тактика. Настояваха да си представи какво би означавало за Елфите да я загубят отново — този път завинаги. Но тя отрхвърли техните молби с аргументи и голи факти, със силата на логиката и накрая те се принудиха да приемат нейното решение, макар и неохотно. Успяха да постигнат само един компромис — Тайгър Тай и Трис да я придружат докъдето може.
Това стана преди два дни. Същия ден тя бе отишла на юг заедно с Трис, Тайгър Тай, петдесетина Телохранители и половин дузина Летящи ездачи. Роковете бяха пренесли Телохранителите в огромните кошове, като успяха да се прикриват зад дърветата и планините, когато имаше опасност да ги съзрат от равнината. Рен долетя с Тайгьр Тай. Остави да я почакат и изпрати Фавн в Катеричината гора, за да намери и доведе Стреса. Каза на Комбинираната котка какво възнамерява да направи и понеже много разчиташе на нея, почака да провери дали планът й може да се осъществи. Когато Стреса се съгласи, Рен я качи на гърба на Дух, превърза я с ремъците, пъхна Фавн в торбата си и полетяха.
Десидио и останалата част от челния отряд бяха изпратени на север да посрещнат Барсимон Оридио и да изчакат нейното завръщане.
Това стана преди два дни. Пътуваха през цялата нощ дотук, немигнали от два дни. През цялото време проучваха местността.
Рен поклати глава, загледана към тъмните дървета, като вдъхваше аромата на мъх, дървесна кора и диви цветя и се удивляваше колко много неща можеха да се случат за толкова кратко време. Долови как Стреса неспокойно се раздвижи в мрака пред нея и хвърли поглед назад.
— Откри ли онази Твар? — попита тя, като не знаеше как по друг начин да го нарече.
— Хссстт — засмя се Стреса. — Не Твар, Рен Елеседил. Твари! На повече от сто метра всичко е различно. Вече не е само една.
И сигурно не е била никога една, само така е изглеждало — помисли си тя ненадейно. Изправи се, като съзерцаваше настъпването на новия ден. Пред нея на изток я очакваха Летящите ездачи и Телохранителите, а отвъд тях, някъде сред ливадите — Смоците. Но зад нея на запад се намираше Мъгленото тресавище.
Не един. Ами толкова по-добре.
— Чакай ме тук, Стреса — нареди тя, като нямаше вече търпение да започне. Долината стигаше до една клисура, която водеше право до тях.
Стреса се обърна и изчезна обратно сред мрака.
— Ще ида да подремна, уморена съм от цялото това кръстосване наоколо. В мочурищата вони много неприятно, както знаеш. Пфффтт. Бъди внимателна, докато се върнеш, Кралице на Елфите.
Тя я пусна да върви без нищо да каже, после свърна сред дърветата на изток и тръгна в посоката, от която изгряваше зората. Тук гората беше рядка, клисурата приличаше на широко старо корито на река, спускащо се от височината, където свлачищата и вятърът бяха отмили всякаква растителност. Почти веднага намери Фавн, малкото създание скочи на рамото й и продължи заедно с нея, докато тя вървеше сред дърветата. Този план може да се осъществи — каза си тя и за да се увери в това, отново си го повтори наум. Механизмът бе съвсем прост. Всичко зависеше от това, как ще се осъществи, а то беше изцяло в нейните ръце.
Тя се спусна по северния склон, където сенките оставаха най-гъсти при нахлуващата светлина. Надничаше към равнината отсреща, която бе прибулена с лека мъгла. Предишния ден, докато се подготвяха, бяха проучили подробно околността. Телохранителят познаваше терена добре, а Летящите ездачи си бяха намерили места, където да се скрият, близо до Тресавището. Игри в игрите, мислеше си тя. Колела в колелата. Мисълта й отново се върна към Мороуиндъл, където се бе научила да играе на котка и мишка с Шадуинските създания и да прилага на практика всички умения на Скитниците, на които Гарт я беше научил. Помисли си колко далновидни се бяха оказали майка й и баща й поверявайки я на ръцете на Гарт. Като си представи какъв живот щеше да води, ако не беше станало така. И сега й се струваше странно колко жертви бяха направени за нея, но вече приемаше това по-естествено. Животът изискваше толкова отговорност, колкото бе нужно, и не винаги в равна степен от всички. Важното беше да не се страхуваш, когато разбереш, че е така.