Навлязоха в долината преди Смоците, без изобщо да се обърнат, за да видят дали ги преследват, защото шумът от преследването не можеше да се сбърка. По средата на долината Рен се обърна, извади още един път Елфовите камъни и изгради стена от син пламък пред прохода, който водеше към долината. До нея долиташе яростният вой на Смоците, звук, подобен на стържене на ръждясал метал, пронизителен и нечовешки. Смоците преминаха през огнената стена дим и пушек, които се издигаха от плътта и броните им. Тя отново изпрати огнена струя насреща им със сила, която я вдигна на пръсти. Така бе приповдигната от магията, че имаше чувството, че ще полети. Изпълнена от нейната сила, тя нададе предизвикателен вик.
— Достатъчно — подвикна Трис и я издърпа назад — А сега бягай!
В очите й проблесна гняв от това вмешателство. Тя сключи пръсти върху Елфовите камъни и започна да се дърпа на всички страни, докато се освободи. Но направи това, което й бе казано, и побягна заедно с него към клисурата, сред дърветата и хладните сенки. Дишаше така тежко, сякаш дъх не й достигаше, и усещаше как магията прелива в тялото й, неспокойна и взискателна, настояваща да бъде освободена, умоляваща да бъде използвана. Такава огромна сила! Тя сви ръце в юмруци и продължи да бяга.
Те се спуснаха през клисурата към отсрещните дървета, Елфските ловци предвождаха Рен и Трис, а някои Телохранители пазеха тила им. Смоците настъпваха, като унищожаваха всичко по пътя си, от храсти до огромни дървета, и тътенът от унищожението беше ужасяващ. Нещата вървят по план, мислеше си Рен. Така и трябва. Но Смоците бяха прекалено бързи!
На една поляна ги чакаха Летящите ездачи с товарните кошове. Телохранителите се качиха в тях, всички освен Трис, който бе настоял да остане с Рен. Роковете полетяха към небето и изчезнаха на запад. Рен мина през поляната и навлезе сред дърветата, като отново извади Елфовите камъни. Когато се появиха Смоците, като разярено си проправяха път през шубраците, целите обвити в метал и с шипове по крайниците, тя отново изпрати насреща им огън, който изгори всичко по поляната и изтри следите от бягството на Телохранителите, а чудовищата накара да приближат.
После се отдръпна сред дърветата и побягна заедно с Трис. Внезапно се появи Стреса, която ги пресрещна и пое водачеството. Тя нищо не каза, дори не се обърна към тях. Масивното й тяло се движеше далеч по-бързо, отколкото можеше да се очаква, и тя ги поведе право към мрака, обвил източния край на блатото, наречено Мъгленото тресавище.
Рен се обърна назад, за да се увери, че Смоците продължават да ги следват и продължи да бяга. Само след миг те щяха да се озоват в Тресавището. Елате насам, елате насам, повтаряше тя отново и отново наум, за да им внуши волята си. Планът, който бе измислила, за да унищожи Смоците, беше прост. Да ги нападне в равнините с толкова хора, че да си помислят, че това е челният отряд на Елфовата армия или поне значителна част от него, да ги привлече сред дърветата и оттатък към Мъгленото тресавище, да ги накара да тръгнат по следите, които Стреса бе избрала и познаваше, докато те не ги познаваха, и да ги въвлече в капан, от който не можеха да избягат — капан, където тяхната сила и коварство щяха да се окажат безполезни.
Както и много други неща, решенията на настоящия момент можеха да се открият в миналото, в случаите, описвани в песните на Пар Омсфорд и легендите за техните Шанарски предци.
Предвождана от Стреса и следвана от Трис, Рен увлече Шадуинските твари дълбоко сред блатото, без да им позволи да разберат, че вече не преследват цяла армия, а само едно момиче, един мъж и едно същество от друг свят. Насочи огъня на Елфовите камъни срещу тях, както и към земята, по която стъпваха, към гъстите дървета, обвити с лиани и мъх, и към зловонните зеленикави води наоколо. Правеше го, за да ги обърка и разгневи, да ги извади от равновесие и да не им позволи да се откажат от преследването. На времето се страхуваше да използва магията на Елфовите камъни. Но това беше отдавна, толкова отдавна, колкото животът й преди пътуването до Мороуиндъл и преди да открие чия наследница е. Беше се освободила от тези страхове, когато прие, че е по рождено право Кралица на Елфите, и измъкна своя народ от Мороуиндъл. Магията сега бе част от нея, част от завета, които й бе предала нейната баба, огънят бе кръвно наследство от нейните предци, предназначено да я пази от всяка опасност. Вярваше, че ако е достатъчно силна, нищо няма да може да й навреди.