Стана по-светло и наближаваше обяд. Когато можаха, те хапнаха и пийнаха в кратката пауза по време на бягството им. Понякога спираха и се вслушваха, за да се убедят, че преследвачите им са след тях. Тресавището ставаше по-гъсто, пълно със сплетени корени, с дървета, чиито клони висяха надолу като трупове, с тихи бездънни води и подвижни пясъци, които можеха да погълнат човека мигновено. Стреса внимателно подбираше пътя им, като откриваше твърдата почва и уверено вървеше напред. На два пъти Смоците неочаквано ги настигаха, първия път в опит да ги обкръжат, втория при един внезапен щурм на тези обвити в желязо чудовища, при който те за малко не бяха смазани. Тресавището явно не ги задържаше. Смоците преминаваха през него като по твърда земя. Рен не можеше да разбере дали някой от тях се е загубил или върнал назад. Надяваше се, че не. Надяваше се, че всички продължават да я преследват. Те бяха създадени тъкмо за такава цел и нищо друго и тя се молеше, че инстинктът им за преследване ще продължи да ги води дори там, където по-разумни и не така силни същества биха се оттеглили.
Малко след пладне стигнаха до водата.
Тогава започнаха да плуват, като се стремяха да не вдигат много шум. Зад тях шумът на прерледвачите им отекваше сред дърветата, груб, страховит и все по-близък. Водното пространство бе огромно и застояло-зеленикаво, тихо като гробница. Простираше се, обгърнато в облак мъгла, която висеше над него като саван. Бреговата ивица от всички страни не се виждаше сред мъглата. Отсрещният бряг бе напълно скрит. Лиани и мъх висяха по околните дървета, като зелени дантелени пелени, а корените се сплитаха и увиваха долу във водите като лакоми змии. Навсякъде беше тихо — нито птици, нито насекоми, нито риби, нито дори шепот на вятъра не нарушаваха тишината. Човек имаше чувството, че времето тук е спряло, че животът е застинал, че всичко стои в очакване.
Тук, каза си Рен и дъхът й неволно спря. Тук ще бъде краят.
Но нямаше време за повече размисли. Смоците приближаваха, като цапаха през блатото и смазваха всичко, което им се изпречеше на пътя. Стреса вече бе свила към една тясна ивица суша, образувана от земя и корени, която се намираше в центъра на огромното водно пространство. Рен и Трис побързаха да я последват. Те свърнаха в тази посока, като си проправяха път сред плътната мъгла. Рен вдигна поглед към небето за първи път, откакто бяха тръгнали да бягат. Но небето беше празно. Още бе твърде рано. Продължиха бързо, като стъпваха леко, тихо и се заслушваха, за да чуят приближаването на Смоците. Загледаха се към водите, очаквайки Тварите, но не се виждаше нищо, освен непроницаемата им, застинала повърхност.
Бяха напълно обгърнати в мъгла, когато Смоците се появиха откъм дърветата и спряха внезапно. По бронята на телата им се влачеха лиани и клони и бяха толкова разгорещени, че от тях се издигаше пара. Те изравняваха със земята всичко наоколо и се скупчиха на брега на мочурището. Преследвачите бяха с тях. Щом видяха Рен, те бързо се спуснаха към нея.
— Отсам — просъска Стреса и обърна глава наляво.
Тя погледна и видя един риф сред водите — това беше скала, обвита с мъх и лишеи, и тогава забеляза две струйки пара. Разбра, че това са ноздри. Бяха двама, а зад тях, почти невидим в мъглата, още един. Още бяха тук, както по времето на Уил Омсфорд. Това бяха чудовищата от дълбоките води на Мъгленото тресавище, Тварите.
Стреса тръгна отново и тя забърза след нея, едва сдържайки се да не се втурне напред, за да вървят колкото се може по-тихо, както се носят облаци по небето. Не трябва с нищо да ги обезпокоим, каза си тя. Нека дремят още малко. Мъглата се стелеше наоколо им, но не беше толкова гъста, че да ги скрие от преследващите ги създания. Хвърли поглед назад и забеляза, че Смоците са се качили върху наноса.
Но само двама от тях!
Тя рязко спря и прошепна на Стреса и Трис също да спрат. Двама не е достатъчно! Искам ги всичките! Тя се обърна назад, извади Елфовите камъни и ги вдигна нагоре.
— Не! — чу се резкият вик на Стреса. Но въпреки това Рен насочи огъня напред над неподвижните блатни води срещу Смоците, които бяха спрели на брега. Пламъците се забиха в тях като стрели, които ги пърлеха и изгаряха. Смоците отстъпиха назад, разравяйки земята. Почувства как нещо в езерото се размърда. Не още! Смоците по брега започнаха да кръжат наоколо, чернодрехите им господари се опитваха да ги успокоят. Един от Преследвачите с писък изчезна в бъркотията от железни нокти.