Сред дълбоките сенки на блатото нещо отново се размърда.
Но Тайгър Тай не бе забравил задачата, която Рен му бе възложила, и Дух връхлетя за трети път, като пренебрегна Смока и се насочи към наноса. Той ги беше следил от момента, когато навлязоха в тресавището, и сега бе готов да ги вземе на крилете си и да ги отнесе. Дух се спусна над тясната пътека в блатото и остана там, докато Трис подхвърли Рен като перце до Тайгър Тай и я последва. Фавн политна след тях дори Стреса бе изтеглена на гърба на Рока. Тогава Дух полетя, като едва успя да избегне чудовищните челюсти, които се издигнаха от блатото и изтракаха в празния въздух.
Полетяха бавно, Рен се понамести, привърза се здраво с ремъците и погледна надолу. Последният от Смоците бе клекнал на острова, обграден от всички страни от чудовищата на блатото. По него лежаха сенки като болестни петна, той не можеше да избяга. Щеше да умре там, в блатото, както останалите. Рен го изгледа продължително, напълно безчувствена.
Дух излезе от мъглата и полетя на слънце и Рен премигна с очи от внезапната ярка светлина. Мъгленото тресавище и всичко, скрито в мъглата и мрака, останаха долу.
Както Мороуиндъл бяха изпратени в миналото.
Рен обърна лице към слънцето и не погледна повече назад.
XXXII
Сенките на мрака се издължиха и стана нощ, небето над Южното око се покри с облаци, които скриха звездите и луната, и предвещаваха да се изсипе дъжд призори. Дневната горещина отмина, прахът се стелеше над земята, танцувайки във въздуха, който започна да се прочиства. Колкото и невероятно да бе, слаб полъх на ветрец дойде откъм Рунските планини. Тишина се спусна над земята, гладка като сатен и чуплива като стъкло. Мъгла увисна с дълги пипала, които се виеха по деретата и баирите и отровените поляни, обкръжаващи крепостта Южно око, заприличаха на огромно бяло море.
Пенливо и бурно, морето започна да се вълнува.
Дойде времето на фантомите, на призраците, които се носеха по вятъра, както се носят корабите по морето, на същества, които можеха да се движат, без да оставят следи след себе си. Дойде времето, когато дневните надежди, очаквания, страхове и колебания добиваха форма и настъпваха, търсейки глас, с който да говорят, търсейки спасение чрез някаква новопридобита вяра. Настъпи времето, когато разумът отстъпва пред прищевките на въображението. Настъпи време за сънища.
Уокър Бо призова своята духовна форма, загледа я как идва, бърза и сигурна като ястреб, политащ надолу и когато го настигна, той протегна ръце да я посрещне, издигна се от тялото си, лек като въздух, хвана я и се понесе. Безмълвен, невидим, като един от призраците на нощта, той излезе от горите и се спусна над хълмовете на Руните, като бързо минаваше покрай тъмните стволове и покритите с листа клони, през мълчанието и мрака, с мрачната сигурност на смъртта. Носеше се тихо като зимен лед, насочвайки се към попарените пусти равнини отсреща, преминавайки през ситния дъждец към чакащия черен обелиск. Движеше се по маниера на Друидите, по начина, на който Аланон го бе научил — като безплътен дух. Спомените го мамеха и зовяха, тези на Аланон и тези на човека, който беше на времето. Едновременно изникваха и двата вида спомени и той отново се видя като бездомника, който не искаше да повярва, който се съпротивляваше на промяната, която Друидската магия неизменно предизвикваше. В същото време Уокър Бо виждаше себе си като сянката на Друида, който бе предизвикал всички събития, завършили с тази промяна, като бе предал на Брин Омсфорд завета, който се предаваше по наследство и който най-сетне бе осъществен от самия Уокър. Странно беше да си така раздвоен и в същото време бе уместно. Той никога преди не можеше да се примири със себе си и неговото неудовлетворение се дължеше до голяма степен на това, че не се чувстваше цялостен. Сега беше завършен: един човек, побрал в себе си много други, един, формиран от всички. Все още се учеше да бъде това, което бе станал, да се чувства добре такъв, какъвто е. Но преди всичко се чувстваше цялостен и така се чувстваше по-добре.
Земята под него бе почерняла и пуста, лишена от живот, обгоряла и опърлена, празна и напукана. Това беше дело на Шадуините, но той все още не разбираше естеството на тяхната отрова. Тази нощ, мислеше си Уокър, може би ще разбера.
Пред него се изправи Южното око с острата черна кула отгоре, която сякаш пробождаше като с копие небето. Той усещаше живота вътре в крепостта. Чувстваше неговия пулс. Южното око бе живо. В стените му имаше магия, магията, която го бе създала, и сега поддържаше живота му и го пазеше. Това бе могъща, но неподатлива магия. Усещаше го. Чувстваше в нея едно напрегнато усилие да се освободи. Дълбоко в черния камък тя се гънеше като животно, затворено в клетка. Вътре и вън, застанали на пост, се разхождаха Шадуини, които едва се различаваха в мрака. Магията искаше да избяга от тях.