Превърнал се в част от мъглата, част от нощта, тих като стелеща се пепел, той стигна до стените. Разсеяни, Шадуините не го усетиха, когато мина наблизо и продължи. Той стигна до вратата на крепостта и бързо се отдръпна. Охраната беше твърде силна, за да се осмели да я пробие, дори и като дух. Изчака едно от тъмните създания да влезе през каменното отверстие и се промъкна с него. Когато правеше това, той усети цялата тежест на кулата да го притиска съвсем осезаемо. Целият се сви, сякаш да се скрие от злото, което витаеше във въздуха — смесица от ужасна ярост, омраза и отчаяние. Откъде ли идва всичко това, удивено се питаше той.
Поколеба се в коя посока да тръгне, после инстинктивно последва магията към нейния източник. Само за миг, колкото да хвърля един поглед. Магията се излъчваше някъде отдолу, дълбоко от земята, от недрата на крепостта, цялата в чернилка и сляпа ярост. Той се плъзна из коридорите, като внимаваше да не се опре до стените, да не докосне нищо веществено, заДото и в духовна форма можеха да го усетят. Стражите тук бяха по-силни дори от тези на Ул Белк в Елдуист и на Друидите в Залата на кралете. Магията бе невъобразимо могъща — огромна, смазваща сила, която би могла всичко да унищожи. Всичко освен оковите, които я свързваха така, че да служи на Шадуините, поправи се той.
Спусна се надолу по едно стълбище, виещо се в черния мрак, и за първи път тук чу шум от нещо, което тракаше и пъшкаше, шум от усилен труд. Човек имаше чувството, че е окован дракон. Имаше дъх и привкус на пот. Издуваше се като ковашки мех, но едва лц бе нещо толкова обикновено. Той усети, че магията черпи живота си оттук, оттук се ражда.
Тогава стигна до стражи, покрай които и дух не можеше да мине недоловим и бе принуден да се върне назад. Беше близо до онова, което лежеше заключено в подземията на Южното око, близо до извора на магията, до тайната, която Шадуините така грижливо пазеха. Но не можеше да приближи по-нататък, така че тайната щеше да си остане тайна.
Свърна обратно по стълбището, като бързо премина през мрака, както преминава мисъл през съзнанието, и изчезва. Стрелна се покрай повечето Шадуински призраци по пътя си и един-двама забавиха ход, преди да продължат, но никой не го откри. Сега тръгна да търси Пар. Знаеше, че Равнинеца е затворен тук, и нямаме търпение да разбере къде го държат и дали е още самия той. Защото имаше основание да се мисли, че е преобразен и с него е свършено.
Сърцето на Уокър Бо се вкамени, като си представи подобна възможност. Имаше достатъчно признаци, че става така. Първо започна да се променя магията на Пар, песента-заклинание започна да еволюира в нещо различно от онова, което беше, когато отиде при Рога на пъкъла и Аланон. Продължи с това, че Пар вече не можеше да я използва със същата увереност, усещаше, че магията му се изплъзва. Пар щеше да свърши тук, в Шадуинската крепост, ако възприемеше тяхната кауза, ако повярваше, че е един от тях.
Какъвто си е, мрачно си помисли Уокър Бо.
И все пак — не.
Игри в игрите. Той знаеше някои от техните правила, но все още не всички.
Започна да се изкачва по стълбата на крепостта и да търси Равнинеца по тъмните коридори и още по-тъмните стаи, бързо и тихо. Спомни си как Пар го беше убедил да отиде край Рога на пъкъла, за да говори със сянката на Аланон. Спомни си в какво бе вярвал Пар. Магията е дар. Сънищата са реални. Е, и да, и не. Беше така. Но и не беше. Както с всичко, истината се намираше някъде по средата.
Старите спомени извикаха по-нови и той се видя като Аланон, който водеше Коглин надолу из коридорите на Паранор, когато Друидската крепост бе все още заключена, на границата между два свята, когато магията още я държеше скрита в отвъдното. Спомни си как Коглин бе изпълнен със страх и решителност и тези чувства отразяваха отново конфликта вътре в самия него. Коглин разбираше неговите вътрешни противоречия. Той се бе опитал да помогне на Уокър да се научи да уравновесява тези противоречия. Човек и Друид — двете страни в него, щяха да бъдат винаги в постоянна борба, изискванията и потребностите на всяка страна щяха постоянно да си противоречат. Това никога нямаше да се промени. То бе залогът, който трябваше да плати от момента, когато се съгласи да приеме родовия завет. Последният от старите Друиди или първият от новите — кой беше той? И двата, помисли си. И си помисли също, че може би така е било и с Аланон, с Бремен, с Галафайл и всички останали.