Изкачи се високо в тъмната кула и изведнъж усети едва доловимо познато присъствие. Тънко като паяжинна нишка, то проникваше от дъното на коридора, в който се бе изправил на края на стълбището. Приближи в тази посока предпазливо, защото долови и друго присъствие, което също му беше познато. Подуши Ример Дал, както би усетил дъха на обширно бездънно блато. Водачът на Шадуините изпълваше въздуха с тъмната си магия и нейното ухание беше като токсичен парфюм. Обгърната в него и едва различима, магията на Пар се бе свила, даже се бе огънала, потисната и яростна.
Уокър стигна до вратата, зад която онези двамата се бяха изправили един срещу друг, застана така, че да не го усетят и се наведе да чуе разговора им.
— Ще ти бъде от полза — тихо говореше Ример Дал, — ако не се страхуваш толкова от думата.
Шадуин.
— Ти няма да се промениш от начина, по който те наричат, нито дори от начина, по който сам се наричаш. Истинската опасност за теб е в това, че се страхуваш да приемеш истината за себе си.
Шадуин.
Нещо в съзнанието на Пар Омсфорд неспирно му нашепваше тази дума, преследваше го наяве и насън. И Ример Дал беше прав — той не можеше да престане да се страхува от нея, ставайки все по-сигурен, че се превръща в това, срещу което се бореше от самото начало, в онзи враг, срещу който сянката на Аланон беше изпратила потомците на Шанара.
Стана от края на леглото си, отиде до прозореца и се загледа в нощта. Небето бе облачно, а земята тиха и потънала в мъгла, като обгърнатото в сенки пространство, където се щураха фантомите на неговото съзнание. Той се разпадаше и знаеше това. Чувстваше как става. Мислите му бяха разпокъсани и несвързани, разумът му се препъваше и той не можеше да се концентрира върху нищо смислено. С всеки изминал ден ставаше все по-лошо, мракът се спускаше над него и го изпълваше като чаша, която всеки миг щеше да прелее. Изглежда не можеше да се спаси. Нощите му бяха преследвани от сънища за това, как се изправя срещу самия себе си като Шадуин, а дните му бяха накъсани, уморителни и лишени от на надежда. Беше отчаян. Постепенно започваше да обезумява.
През цялото време Ример Дал продължаваше да идва при него, да говори с него, да му предлага помощта си. Знаел колко му е тежко, уверяваше той Равнинеца. Разбирал диктата на магията. Отново и отново предупреждаваше Пар, че трябва да приеме онова, което е, и да направи необходимите стъпки, за да се съхрани. В противен случай с него е свършено.
Черният силует застана до Пар и за миг той изпита желание да се прислони зад тъмната сила на другия. Поривът бе толкова силен, че той прехапа устни, за да се въздържи.
— Чуй ме Пар, — настояваше шепнещият глас, тих и упорит. — Тези създания в Шахтата на Тирс на времето са били като тебе. Притежавали са магия — не толкова силна като твоята, но реална като нея. Отрекли са се от себе си. Ние се опитахме да им помогнем — поне на тези, които можахме да открием. Подтикнахме ги да приемат, че са Шадуини и да се възползват от помощта, която можем да им предложим. Но те отказаха.
Главният преследвач сложи ръка на рамото на Пар и той се отдръпна. Ръката не помръдна.
— Федерацията ги намери всичките един по един, отведе ги в Тирс и ги хвърли в Шахтата, затворени като животни в клетка. Унищожи ги. Заключени в мрака, лишени от надежда и разум, те станаха лесни жертви. Магията ги овладя и ги превърна в чудовищата, които ти си видял. Сега те водят едно ужасно съществуване. Ние, Шадуините, можем да се движим между тях, защото ги разбираме. Но те никога вече няма да бъдат свободни и Федерацията ще ги държи там, докато умрат.
Не, мислеше си Пар. Не ти вярвам. Не ти вярвам.
Ала не беше сигурен, както не беше сигурен в нищо напоследък. Беше преживял твърде много, за да бъде сигурен. Знаеше, че някаква магия го унищожава, но не беше сигурен каква. Решен беше да се държи, докато разбере, но нямаше особен напредък. Беше затворен като онези създания в Шахтата и макар че Ример Дал многократно му предлагаше помощ, не искаше да приеме, че тъкмо помощта на Главния преследвач е онова, от което се нуждае.
Демони се виеха пред очите му, чудовища със свирепи очи, които го измъчваха, надсмиваха му се и се отдръпваха. Те го преследваха навсякъде. Живееха в него като паразити. Пораждаше ги магията. Магията им даваше живот.