Долу в недрата на Южното око тътенът продължаваше да бие, равномерен и неизкореним.
Пар се дръпна от прозореца и от докосването на едрия мъж. Искаше му се да зарови лице в ръцете си. Искаше му се да плаче и да вие. Но беше решил нищо да не показва и държеше да изпълни това си обещание. Толкова много неща преживях, мислеше си той. Толкова много, че му се искаше да не е жив. Някои преживявания започваха да избледняват и да се превръщат в смътни спомени, изчезващи в мъглата на объркването. Част от преживяното оставаше като тръпчив вкус в устата. Всичко в него се въртеше като облаци във вихъра на вятъра, променяше формите си и не оставаше едно и също нито за миг.
— Трябва да ми позволиш да ти помогна — шепнеше Ример Дал и в гласа му звучеше настойчивост, която Пар не можеше да пренебрегне. — Не допускай това да ти се случи, Пар. Погрижи се за себе си. Моля и Трябва да го направиш. Ти достатъчно дълго устоя сам. Магията е огромен товар. Не можеш да продължиш да го носиш самичък.
Едрите ръце хванаха раменете му още веднъж, като го държаха здраво и го изпълваха със сила.
И в този миг Пар почувства как цялата му решителност го напусна, как се разби и разсипа като отломки счупено стъкло. Беше твърде уморен. Нуждаеше се от нечия помощ. Чиято и да е. Не можеше да продължи. Демоните зловещо шепнеха. Очите им блестяха очаквателно. Той напразно се опитваше да ги прогони, те само му се надсмиваха. Яростно им изскърца със зъби. Магията започна да се надига в него и той положи усилие да я потисне.
— Позволи ми да ти помогна, Пар — умоляваше го Ример Дал, като продължаваше да го държи. — Това няма да трае повече от миг. Нали помниш? Позволи ми да проникна в теб, само колкото да видя къде те заплашва магията. Позволи ми да ти помогна да намериш защитата, от която се нуждаеш.
Стига с този Аланон, стига с тези Друиди и техните предупреждения. Край на всичко. Къде са сега тези, които казаха, че ще ми помогнат, когато се нуждая? Всичко свърши. Всички изчезнаха. Дори и Кол. Толкова съм уморен.
— Ако искаш — шепнеше Ример Дал, — първо ти можеш да навлезеш в мен. Не е толкова страшно. Можеш да излезеш от себе си съвсем лесно, ако се опиташ. Ще ти покажа как. Само ме гледай. Обърни се и гледай към мен.
Мечът на Шанара е изгубен. Рен, Уокър и Морган изчезнаха. Ами къде е Дамсон? Защо съм винаги сам?
Сълзи бликнаха в очите му и го заслепиха.
— Погледни към мене, Пар.
Той бавно се обърна и започна да вдига поглед.
Но в този миг една сянка се плъзна между тях бързо като светкавица, дойде и изчезна, докато мигнат. Но пробуден от нея, Пар Омсфорд силно извика.
Не!
Огън избухна помежду им, запален от тяхното докосване, изви се и отлетя сред сенките. Ример Дал се извърна. Скулестото му лице бе сгърчено от гняв. Черната му роба се изду и той вдигна пъхнатата си в ръкавица ръка и очерта огнена светкавица от гняв. Пар, който още не разбираше какво е станало, извика и падна назад, като призова собствената си защита и усети как синият огън на магията на песента-заклинание се надига, за да го предпази. Само след миг той бе обвит от светлина и сега Ример Дал на свой ред се отдръпна.
Те стояха изправени един срещу друг в мрака. Огънят на магиите им бе съсредоточен във върховете на пръстите им и в очите им се четеше ярост и страх.
— Стой настрана от мен! — просъска Пар. Ример Дал остана неподвижен още миг — огромен и черен, нежелаещ да се покори. После оттегли своя огън, отпусна ръката си, облечена в ръкавица, и напусна стаята, без дума да каже.
Пар усети, че огънят на магията му също се отдръпва. Остана загледан към сенките, които го заобикаляха, без да разбира какво е направил.
Навсякъде наоколо му демоните танцуваха в превзето веселие.
— Докога ли ще стои така? — попита най-сетне Мати Ро.
Морган Лех поклати глава. Уокър Бо не се бе помръднал повече от час. Беше изпаднал в някакъв транс, в полусънно състояние. Седеше със затворени очи, загърнат в тъмното си наметало и дишането му бе бавно и едва доловимо. Беше им казал да стоят на пост и да чакат неговото завръщане. Не им беше казал къде отива. Всъщност не изглеждаше така, сякаш отива където и да било, но Морган знаеше, че не трябва да разпитва Мрачния чичо.
Бяха се събрали на място, покрито със смърч — високо над гората, от която нагоре се издигаха урвите на Рунската планина — Морган, Мати, Дамсон Рий, Кол Омсфорд и Уокър Бо. В мрака оттатък мястото, където чакаха, светеха бдителните очи на Мърко. Беше дълбока и тиха нощ, небето бе обвито в облаци от хоризонт до хоризонт, във въздуха се носеше свежият полъх на северния вятър. Бяха изминали пет дни, откакто Уокър бе намерил Морган и го бе спасил от обкръжилите го Шадуини. Измами тези тъмни създания, като обгърна един от тях с образа на Морган и остави другите да го разкъсат на парчета. Шадуините останаха доволни, че нападателят, когото преследваха, е унищожен и се върнаха обратно в Южното око. Вчера Равнинеца и неговите спасителки отново се появиха и прекосиха Езерото Дъга с един малък сал. Уокър и Морган ги пресрещнаха в устието на Мермидон и ги доведоха тук.