Докато битката се развихряше, тя без да иска започна да си мисли колко е безсмислено всичко това. Федерацията искаше да унищожи Елфите, защото вярваше, че Елфската магия унищожава Четирите земи. Причината наистина се криеше в Елфската магия, но тя не бе използвана от преследваните Елфи, а от ренегати. И все пак атакуваните Елфи бяха отговорни за това, че са допуснали магията им да бъде преобразена и да се появят Шадуините. А Федерацията беше отговорна за това, че продължаваше да гони не когото трябва, хвърляйки цялата вина върху Елфите от Западните земи. Грешки и противоречия, недоразумения и погрешна вяра — всичко това се беше смесило и правеше безумието възможно. Тук няма място за разум, мислеше си Рен отвратена. Но по време на война разумът рядко имаше думата.
Елфите удържаха за известно време позициите си и Федерацията не успя да придобие надмощие. Но постепенно натискът на толкова много хора срещу толкова малко Елфи започна да си казва думата и те бяха отблъснати първо от хълмовете, а после — и от самата долина. Отстъпваха бавно, но неотменно. Атаката започваше да ги помита, както метла помита листа. Бар включи и последните си резерви и сам се присъедини към битката. Трис изпрати телохранителите на хълма и ги разположи на стотина метра под мястото, където стояха с Рен. Заповедите му бяха прости. Не трябваше да отстъпят, преди той да им заповяда. При необходимост бяха длъжни да защитят Кралицата с телата си.
Летящите ездачи използваха Роковете, за да носят трупи и камъни, които пускаха в центъра на федеративните редици. Нанесоха им огромни щети, но вражеските стрелци нараниха две от гигантските птици и ги принудиха да оттеглят останалите. От мъглата на юг приближаваха подкрепления на Южняшката армия. Наистина са твърде много, мислеше си отчаяна Рен. Твърде много са, за да можем да ги спрем.
Беше се съгласила да не участва в битката, да пази Елфовите камъни за момента, когато най-много ще са необходими — независимо дали срещу Смоците и техните господари Шадуини или срещу нещо друго, което тъмната магия би могла да изобрети. Досега нищо подобно не се бе присъединило към федеративната атака. Дори чернодрехите Преследвачи не се бяха появили. Изглежда не мислеха че е необходимо, сигурно смятаха, че редовната армия може да се справи и сама. И очевидно бяха прави.
Следобедът отминаваше мъчително бавно. Федеративната армия се намираше вече в началото на долината и неотклонно напредваше. Всички усилия да бъде забавен нейният ход се бяха провалили. Елфите отстъпваха, претърпели жестоки загуби, отчайващо уморени, като ги крепеше само на силата на техния дух. Рен наблюдаваше как червено-черните орди настъпват и ръката й стискаше по-силно торбичката с Елфовите камъни. Тя ги издърпа. Беше се надявала, че не ще й се наложи да използва камъните. Дори и сега не беше сигурна дали ще може да го направи. Този път се налагаше да унищожава не Смоци, а хора. Не беше правилно да насочва магията срещу човешки същества. Изглеждаше безсъвестно. Когато използваше Елфовите камъни, тя губеше сила и воля. Усетила бе това след срещите й с Шадуините — тук и на Мороуиндъл. Но когато ги използваше, нещо човешко от нея също се губеше и магията заплашваше да я ограби така, че съвсем да не заприлича на себе си. Всяко убийство водеше до това, но щеше да е още по-лошо, ако се наложи да убива хора.
Трис доближи до нея.
— Скрий ги, Милейди — тихо каза той. — Няма да се наложи да ги използваш.
Като че ли бе чул мислите й, но това се случваше между тях често след преживелиците им на Мороуиндъл.
— Не мога да допусна Елфите да загубят — прошепна тя.
— Не можеш и да им помогнеш да спечелят, ако загубиш себе си — той докосна ръката й. — Скрий ги. Настъпва мрак. А дотогава ще успеем да удържим.
Той не спомена какво ще стане на другия ден, когато силите на Федерацията нападнат отново, но тя знаеше, че няма смисъл да се говори за това. Направи както й бе препоръчал. Отново прибра Елфовите камъни.
Долу боят се ожесточаваше. На места войници на Федерацията проникваха Елфските редици.