— Трябва да изпратя Телохранителите на помощ — бързо каза Трис и веднага тръгна. — Чакай ме тук.
Той нареди на Телохранителите, които бяха около нея, да пазят Кралицата, бързо се спусна по хълма и се изгуби от погледа.
Рен стоеше и гледаше надолу към кръвопролитието. Вече бе сама с Фавн и осмина защитници. Сама на един спокоен остров, докато цялото море наоколо бушуваше. Противно й бе онова, което вижда. Противна й бе неговата неизбежност. Но ако оцелея, закле се тя, до края на живота си ще работя за съживяване на Елфската лечителска традиция и за разпространението й сред другите раси от Четирите земи.
Фавн се размърда на рамото й и се погали в бузата й.
— Няма, няма, мъничкото ми — прошепна тя успокояващо — всичко е наред.
Долината бе покрита с мъже, които се стрелкаха напред-назад по хълмовете и надолу из дефилето. Шумът на битката се усилваше с настъплението. Тя погледна на запад към небето, надявайки се мракът да прекрати битката, но той бе още твърде далеч, за да вдъхне някаква надежда. Дотогава Елфите няма да удържат, мислеше си отчаяно тя. Няма да оцелеят.
— Издържахме досега, за да загубим тук — промърмори тя толкова тихо, че само Фавн я чу. Дървесният пискун писукаше тънко. — Не е справедливо. Не е…
В този момент Фавн изпищя предупредително и тя се обърна. Видя група чернодрехи Преследвачи, които излязоха от укритието си зад нея, като изникнаха от дърветата, където сенките и мъглата бяха най-гъсти. Преследвачите бързо приближиха към нея, оръжията им зловещо просветваха в полуздрача и на гърдите им се виждаше емблемата на вълчата глава. Телохранителите се спуснаха да я предпазят, като скочиха да пресрещнат нападателите. Но Преследвачите бяха бързи и безмилостни и посякоха Елфите още щом стигнаха до тях. Нададоха се викове за предупреждение, молби за помощ от останалите долу, но шумът на битката напълно ги заглуши.
Рен изпадна в паника. Шестима телохранители бяха убити, а последните двама всеки момент щяха да паднат. Сигурно Преследвачите бяха успели да се промъкнат покрай часовоите и бяха заобиколили през гората, за да стигнат при нея. Тя бе обкръжена от три страни и обръчът около нея се затваряше. Ако успееха да я обградят, съдбата й бе решена. Веднъж я бяха изпуснали. Втори път нямаше да рискуват.
Тя се обърна и побягна, но се препъна и падна. Преследвачите бяха убили и последния от телохранителите и приближаваха към нея. Сега беше сама. Фавн бе отлитнал от рамото й съскайки. Тя бръкна в туниката си за торбичката, в която държеше Елфските камъни, стисна я в пръстите си, измъкна я и я издигна. Всичко ставаше толкова бавно. Опита се да си поеме дъх, но гърлото й бе свито. Пред нея се изпречиха острия на оръжия, вдигнали се при приближаването на Преследвачите. Тя отстъпваше през високата трева, докато се опитваше да извади Елфовите камъни от торбичката. Не! Не! Не действаше достатъчно бързо. Сякаш беше сложена в калъп и изстиваше като желязо. Беше парализирана. Под качулките на нападателите й просветваха червените им очи. Как са успели да се промъкнат дотук? Как е възможно това?
Тя разкъса вървите трескаво, бръкна в торбичката, после още по-дълбоко. Първият Преследвач стигна до нея и тя го ритна и го запрати встрани. Стиснала торбичката, тя местеше поглед във всички посоки, беззащитна срещу останалите, които настъпваха. Извика яростно, пусна Камъните, като стисна торбичката в юмрук, замахна срещу най-близкия преследвач и отклони острието на меча му от гърлото си, така че то се плъзна покрай ръката й, разсече наметалото й и от нея потече кръв. Тя се въртеше и риташе, още един от нападателите отхвръкна встрани. Но бяха твърде много, прекалено много, за да се изправи сама срещу тях. Тогава се появи Фавн, който нападна яростно, налетя с крехкото си телце срещу най-близкия нападател и заби нокти и зъби в него. Преследвачът зад него изостана, не беше сигурен какво е това, изненадан от внезапната поява на Дървесния пискун. Рен падна назад и с усилие се изправи на крака. Фавн! — опита се да му извика тя, но гърлото й беше свито и не можа да издаде нито звук. Преследвачът, който Фавн бе нападнал, яростно замахна и откъсна малкото му телце от лицето си, като го запрати на земята.
— Не! — изкрещя Рен и вдигна ръката, в която държеше Елфовите камъни. Фавн се удари в камъните на земята и преследвачът го стъпка с ботуша си. Чу се звук на счупени кости и пронизителен писък.
Рен Елеседил бе разтърсена от ярост, болка и отчаяние и от дълбините на този вихър от чувства избухна магията на Елфовите камъни. Тя избухна първо в нея, разкъса кожата на торбичката, проникна през пръстите и както вода през пясък. Магията стигна до преследвача, който бе стъпкал Фавн, и го погълна. Тя премина към останалите, които се опитваха да стигнат до нея, и се заби в тях. Те се сриваха на земята, сякаш бяха от хартия — като нарязани и слепени. После се разпиляха във въздуха, сякаш вдигнати от силен ураган. Някои минаха покрай нея, протегнаха ръце към Рен и я задърпаха. Други се вкопчиха в нея и искаха да я повалят. Но Рен беше отвъд тяхната сила, отвъд всякакви чувства, отвъд всичко освен Елфската магия, която бушуваше в нея. Тя бе станала оръдие на магията и не можеше да дойде на себе си, докато тази магия не бъде удовлетворена. Магията връхлетя върху онези, които се бяха вкопчили в нея, и ги откъсна заедно с парчета от дрехите й. Насочи се да ги унищожи и те изгоряха като есенни листа в пламъците й. Всичко това стана безшумно, всички думи бяха забравени, лицето на Рен бе изкривено като смъртна маска. Битката между Елфите и Федерацията бе скрита от погледа й като от червеникава мъгла. Рен не виждаше нищо освен собственото си полесражение. Преследвачите я нападаха и умираха в огнения взрив на магията на Елфовите камъни, а след тях оставаше само миризмата на пепел.