Стигнаха до един вход в сводеста ниша, където бе вдълбана огромна каменна врата. Уокър опипа входа по ръба, като търсеше място, където може да се отвори, реши, че се налага да бъде разбит, да се отворят ключалките и вратата да се освободи. Но дали това щеше да им се удаде бързо? Обърна се назад към другите — двете жени, Планинеца, Равнинеца и дивата котка. Трябваше да стигнат до Пар без да ги открият. Нужно бе да спечелят поне малко време, преди да им се наложи да се бият с Шадуините.
Наведе се близо към тях.
— Стойте близо до мен. Не ме изпускайте и не мърдайте от това място.
Той затвори очи, излезе от тялото си под формата на дух и влезе в крепостта.
В мрачната си затворническа обител Пар Омсфорд седеше прегърбен на леглото си, опитвайки се да дойде на себе си. Беше напълно отчаян и имаше чувството, че ако прекара още един ден в тази крепост ще умре. А ако още един ден продължи да се пита дали магията го променя необратимо, напълно ще загуби разума си. Сега чувстваше как магията действа в него през цялото време, като се движи в ръцете и краката му, ври в кръвта му, кара кожата му да сърби и да изтръпва, като сърбеж, който никога не може да бъде успокоен. Противно му бе това, което ставаше с него. Противно му бе това, което сам той бе. Противни му бяха Ример Дал и Шадуините и Южното око, и тази черна дупка, в която бе осъден да живее. За него вече нямаше надежда. Беше загубил вярата, че магията му е дар, че сянката на Аланон го бе изпратила в света, за да служи на някаква важна цел, че злото и доброто могат да се разграничат и че той ще успее да преодолее това, което става в него.
Притисна колене до гърдите си и заплака. Изпитваше мъка и отчаяние, никога нямаше да може да си освободи оттук. Никога вече няма да види Кол, Дамсон или някой от останалите — ако някой от тях изобщо бе жив. Загледа се през решетките на тясното прозорче и започна да мисли, че светът отвъд сигурно вече се беше превърнал в онзи кошмар, който Аланон му бе показал много отдавна. Помисли си, че може би винаги е било така и само неговата неправилна преценка на нещата го е накарала да вярва, че може да бъде различно.
Опитваше се да не заспи. Изобщо не се осмеляваше да спи, защото не можеше да понася сънищата. Беше започнал да ги приема като факти, да вярва, че наистина е Шадуин. Когато се събуждаше, мислите му бяха разпокъсани и не можеше да преодолее чувството, че вече не е самият той. Ример Дал беше тъмна фигура, която му обещаваше помощ и още нещо. Ример Дал беше шансът, който той не се осмеляваше да приеме — но който сигурно щеше да му се наложи да използва.
Не. Не. Никога.
Въздухът около вратата на килията му, която беше заключена и залостена, се раздвижи. Той усети помръдванито му преди да го види, после забеляза сенки, които преминаваха в мрака. Премигна с очи като си мислеше, че това е поредният демон дошъл да го преследва, поредният знак за приближаващото безумие. Размаха ръка пред очите си, сякаш да вижда по-добре онова, което знаеше, че не е там. Едва не се изсмя, когато чу гласа.
Пар. Чуй ме.
Той разтърси глава. Защо трябваше да слуша?
Пар Омсфорд!
Гласът бе рязък и почти ядосан. Пар веднага вдигна глава.
Чуй ме. Вслушай се в гласа ми. Кой съм? Кажи името ми.
Пар се взря в тъмното пространство пред себе си, като си мислеше, че вече наистина е полудял. Гласът, който чуваше, беше на Уокър Бо.
Изречи името ми!
— Уокър — прошепна той.
Думата бе като искра в мрака на неговото отчаяние и той скочи от нейния ярък пламък. Краката му се огънаха и Пар падна на пода, размахал ръце. Вгледа се в мрака без да може да повярва. Чу как демоните се разпръснаха с вой.
Чуй ме, Пар. Ние дойдохме за теб. Дойдохме да те освободим и да те отведем с нас. С мене е Кол. И Морган. И Дамсон Рей.
— Не — отрони се от устата му. Думата бе произнесена преди да помисли, но бе искрена. Това не можеше да бъде. Твърде много пъти се бе надявал. Беше се надявал и надеждата многократно го бе лъгала.
Помръдването във въздуха дойде по-близо и той усети присъствие, което не можеше да различи. Уокър Бо. Как ли бе стигнал до него? Как е възможно да е тук и да не може да го види? Дали не беше станал…?