Аз съм. Направих това, което бе поискано от мене, Пар. Възстанових Паранор и станах първия от новите Друиди. Превърнах се в това, което искаше Аланон, и изпълних неговата повеля.
Пар се изправи на крака, като дишаше тежко и протегна ръка в нищото.
Чуй ме. Трябва да дойдеш там, където те чакаме. Не можем да стигнем тук при теб. Трябва да използваш магията на песента-заклинание, Пар. Да я използваш, да се промъкнеш през вратата, зад която си затворен. Измъкни се и ела при нас.
Пар поклати глава. Да използва магията на песента-заклинание ли? След като беше положил толкова усилия, за да избегне това? Не, не може. Ако го направи, с него е свършено. Освободената магия щеше да го завладее и да го превърне в нещото, срещу което се съпротивляваше с огромни усилия. По-добре да умре.
Трябва, Пар. Използвай магията.
— Не — думата отекна с рязък шепот в тишината.
Ние не можем по друг начин да стигнем при теб. Използвай магията, Пар. Ако искаш да се измъкнеш от затвора си, затвора, който сам си създал, както и от този, в който Шадуините са те поставили, трябва да използваш магията. Направи го веднага, Пар.
Но Пар изведнъж бе решил, че това е още един трик, поредната игра на неговата или Шадуинската магия, гласове, които му се причуваха от спомените, за да го измъчват. Отново чу как демоните му се присмиват. Извърна се встрани и запуши ушите си с ръце и силно разтърси глава. Уокър Бо не бе тук. Нямаше никого. Беше сам, както през цялото време откакто бе доведен в тази крепост. Беше глупаво да мисли, че не е така. Това бе още едно проявление на нарастващото му безумие. Ярка полирана повърхност, в която се отразяваше онова, което навремето бе мечтал да се случи, но никога нямаше да стане.
— Няма да я използвам. Не мога.
Той изрече думите през зъби, просъска ги като анатема. Отдръпна се от източника на тази фалшива надежда, от несъществуващия глас, потъна в още по-дълбока тъма, навлизайки все по-навътре в мрака.
Гласът на Уокър Бо отново достигна до него, упорит и настойчив.
Пар. Ти ми казваше на времето, че магията е твоя дар и че тя ти е дадена с определена цел, че трябва да се използва за нещо. Ти ми каза, че трябва да вярвам в сьнищата, които ни бяха показани. Забравил ли си?
Пар се загледа в тъмнината пред себе си и си спомни. Беше казал тези неща при първата среща с Уокър в Хартстоун, преди толкова много седмици, когато Уокър отказа да отиде с него при Рога на пъкъла. Повярвай, настояваше той пред Мрачния чичо. Повярвай.
Използвай магията си, Пар. Освободи се.
Той се обърна, искрата пламна в тъмата на неговата безнадеждност, на неговото отчаяние. Той искаше да повярва отново. Както на времето бе накарал Уокър да повярва. Нима бе забравил това? Той закрачи през стаята, което му вдъхна известна решителност. Искаше да повярва. Защо не? Защо да не опита? Защо да не направи нещо, каквото и да било, само да не се предава? Видя как вратата сякаш се приближи към него в мрака, уголеми се. Тя бе бариерата, която не можеше да премине. Освен — освен ако използва магията. Защо не? Какво му оставаше.
Изведнъж Уокър Бо се озова толкова близо до него, че можеше да го усети, въпреки липсата на реално присъствие. Уокър Бо, роден от собственото му отчаяние, от собствената му липса на вяра, беше приел повелите на Аланон. Да, Паранор и Друидите бяха възвърнати. Да, той беше намерил Меча на Шанара. И още, Рен също бе намерила Елфите — сигурно беше така, трябваше да бъде така.
Използвай магията, Пар.
Този път той не чу съвета. Премина покрай него, сякаш не беше там. Когато пристъпи към вратата, чу само шума от дишането си. Беше отстъпил. Аз няма да се оставя да умра тук, мислеше си той. Няма.
И тогава магията проблесна във върха на пръстите му и той я насочи срещу вратата, отхвърли резето, което отскочи като подето от вихрушка. Вратата се отвори цялата към коридора и се удари в стената. В същия миг Пар премина през нея и се озова в коридора, водещ към стълбите, като отново чуваше гласа на Уокър Бо, следваше насоките, които той му даваше, но не чувстваше нищо друго освен огъня, чрез който магията бушуваше в него чак до мозъка на костите му, освободена отново и този път сякаш нямаше да се успокои. Все едно, не го интересува. Приятно му беше да я усеща такава — освободена. Искаше тя да го погълне, да погълне всичко наоколо. Ако това е лудостта, с която го заплашваха, то с удоволствие беше готов да я приеме.