Бързо се спусна надолу по стълбите, като остави огъня на магията да бушува и се опита да овладее надигащата се в него сила. Черни силуети се спускаха насреща му, но той ги изпепеляваше. Дали бяха Шадуини? Ил нещо друго? Не знаеше. Крепостта се бе разбудила в предутринния сумрак, обитателите й се бяха надигнали в отговор на магията. Разбрали, че са нападнати, те се опитваха бързо да установят откъде идва ударът. Огън се насочваше към Пар отгоре и отдолу, но той го усещаше много преди да достигне до него и без усилие го отклоняваше. В него се образуваше някакво тъмно ядро, една опасна смесица от обикновена безгрижност и удоволствието, породено от използването на магията, и то разпръскваше всякаква тревога, безпокойство и предпазливост. Отърсил се бе от всичко човешко. Чувстваше, че може да направи каквото си поиска. Магията му даваше това право.
Уокър Бо крещеше насреща му, но той вече не чуваше думите му. Нито се интересуваше от тях. Продължаваше да върви неотклонно надолу, унищожавайки всичко, което му се изпречеше на пътя. Вече нищо не можеше да му се опълчи. Изпращаше огъня на песента-заклинание напред и го следваше обзет от радост.
Уокър Бо отново дойде на себе си. Тялото му се разтърси, ръцете му се размърдаха. Спътниците му бързо отскочиха назад.
— Той идва! — прошепна Уокър и мигновено отвори очи. — Но магията го е обсебила и той губи себе си.
Те не попитаха за кого говори.
— Какво искаш да кажеш? — Кол го хвана за наметалото и яростно го дръпна.
Очите на Уокър, студени като камък, срещнаха погледа на Равнинеца.
— Той използва магията, но загуби власт над нея. Използва я срещу всичко. Сега се отдръпнете от мен!
Той се освободи, обърна се, постави ръце върху каменната врата и я блъсна. Дланите му засветиха и светлината се насочи от върховете на пръстите му към очертанията на масивния портал и обходиха цялата обшивка на вратата. Ключалката беше разбита и железните лостове се натрошиха. Времето за предпазливост и прокрадване беше минало. Вратата се разтърси и рухна така, че камъкът прокънтя.
Те веднага се втурнаха вътре и поеха в мрака, който беше по-гъст от нощта, усещайки хлад и влага по кожата си, вдъхвайки прах и застоял въздух. Тук ги чакаше не старост и запуснатост, а някакъв ужасен позор, който нашепваше за нещо заключено и умиращо. Те се задушаваха от него и Уокър обходи със светлина тъмните ъгли на стаята, в която се бяха озовали. Това беше масивен вход към поредица от коридори, които минаваха под един свод. Отвъд тях през подобен на арка отвор се излизаше в празен двор.
Далеч в тъмнината те чуваха викове, долавяха мирис на изгоряло и виждаха белия пламък на магията на Пар.
Мърко вече излезе най-отпред, мина през входа и се озова на двора. Уокър и останалите вървяха след него, безмълвно и с мрачни лица. Покрай виещата се светлина и шума се движеха сенки, но никой не нападаше. Те пресякоха двора приведени, като внимателно поглеждаха наляво и надясно. Шадуините бяха тук, съвсем наблизо. Стигнаха до отсрещния край на двора, като продължаваха да следват шума и блясъка пред тях и влязоха в еди коридор.
Озоваха се пред една стълба, която извеждаше нагоре към тъмната кула, като се виеше в мрака, пронизан от яркия бял огън на магията. Пар се спускаше надолу. Те останаха застинали докато той приближаваше: не знаеха нито кого ще срещнат, нито какво да направят. Съзнаваха само, че трябва някак си да стигнат до него, да го накарат да дойде на себе си, но знаеха също — дори и Мати Ро, за която магията беше енигма — че това няма да е лесно, че с Пар Омсфорд става нещо жестоко, ужасно и чудовищно. Те се разпръснаха по безмълвната заповед на Уокър. Морган измъкна Меча на Лех, а Кол — Меча на Шанара — техните талисмани срещу тъмните създания, а когато Мати ги видя, също извади своя тънък боен меч. Уокър мина на крачка пред тях, мислейки си, че той доведе нещата дотук и, затова е длъжен да разбие бронята, с която магията на песента-заклинание бе обгърнала Пар, да му помогне да разбере истината за себе си.
И внезапно Равнинеца се появи, като с лекота се спускаше надолу по стълбите като фантом, озарен от светлината на магията. Силата искреше от върховете на пръстите му, по лицето му и в дълбините на очите му. Той ги виждаше, но в същото време не ги виждаше. Приближи без да забави крачка и без да отрони дума. Горе бе настъпил хаос, но още не бяха започнали да го преследват надолу. Пар дойде още по-близо, сякаш летеше, сякаш беше ефимерен. Вървеше право към Уокър, без да забавя ход.