Тя пусна Пар и Равнинеца падна напред. Кол го хвана, прегърна го в миг, после взе ръката на брат си и я постави върху дръжката на Меча, като я прихлупи със своята десница.
— Уокър — прошепна той умолително.
— Използвай го! — просъска Мрачния чичо.
Морган се огледа неспокойно.
— Това не ми харесва, Уокър…
Но беше твърде късно. Кол бе отстъпил пред настоятелната команда на Уокър Бо, бе призовал магията. Мечът на Шанара се съживи и просветна и тъмният кладенец на Шадуинската крепост бе залян от светлина.
Обгърнат от задушаващ облак, парализираща нерешителност и унищожителен страх, Пар Омсфорд усети как магията на Меча прониква като огън в мрака и целия го изгаря. Магията на песента-заклинание се вдигна да я пресрещне, да я блокира, да изгради бяла стена от решително мълчание. В него се затвориха предпазни врати, превъртяха се ключалки и душата му така се разтърси, че той скочи на крака. Смътно чувстваше, че Кол е призовал магията на Меча, че силата му принадлежи на него, а не на Пар и нещата някак се обръщат наопаки. Той се отдръпна от настъпващата магия, неспособен да понесе истината, която тя би могла да му разкрие, като искаше само завинаги да се заключи в себе си.
Но магията на Меча на Шанара настъпи този път под настоятелната команда на брат му и проникна в него. Слушай, Пар. Слушай. Моля те, слушай. Думите си пробиха път през защитата на песента-заклинание и отприщиха онова, което следваше. В началото той си мислеше, че това са думите само на Кол и те пробиват неговата защита и пропускат бялата светлина. Но после разбра, че е и още нещо. Това беше неговата изнурителна потребност да разбере веднъж завинаги истината, макар най-лошата, да се освободи от съмненията и страха на незнанието. Твърде дълго бе живял така, за да може да продължи. Магията го бе предпазвала от всичко, но не можеше да го предпазва след като той не я искаше. Той бе на ръба на безумието и не можеше повече да се върне назад.
Пар достигна до гласа на брат си със своя собствен глас, настойчив и нетърпелив. Кажи ми. Кажи ми всичко.
Песента-заклинание се гънеше и съскаше като уловена котка. В края на краищата той все още можеше да я държи в своя власт, тя бе негово наследство и право по рождение и не можеше нищо да направи отвъд разума му и неговата потребност. Той бе отстъпвал пред волята й, когато страхът и съмнението подкопаваха неговите устои, но никога не й се беше поддавал напълно, а сега щеше завинаги да се освободи от съмнението.
Кол, рече умолително той. Брат му беше насреща, вдъхвайки му увереност. Кол.
Хванали здраво ръцете си върху Меча, те силно притискаха пръсти и се потопиха в светлината на магията. Кол успокои Пар, уверявайки го, че магията ще го излекува и няма да му причини зло и че каквото и да стане, той няма да изостави своя брат. И последната от бариерите, които Пар си бе изградил, отпадна, резетата се дръпнаха, вратите се отвориха и мракът беше разпръснат. Като разкъса и последния капан на песента-заклинание, той се отпусна с въздишка.
И тогава истината му се разкри. В него като поток нахлуха спомените. Всичко, което някога се бе случвало в живота на Пар, тайните, които той пазеше дори от себе си, онова, от което се срамуваше и притесняваше, провалите и загубите, за които не искаше да мисли, нахлуха в него. Те излязоха на светло и макар че в началото Пар искаше да избяга от тях, защото болката бе сурова и несвършваща, при всеки спомен силата му нарастваше и той можа да приеме техния смисъл и присъда.
После светлината се издигна и Пар видя себе си в настоящия момент: как беше тръгнал да търси Меча на Шанара, подтикнат от Аланон, пламенно възприел повелята му, нетърпелив да открие истината за себе си. Но доколко дълбоко и искрено бе това нетърпение? Защото всъщност откри, че бе възможно да е тъкмо като тези, срещу които се беше опълчил. Откри очакващия го Ример Дал, който му говореше, че не е този, за когото се мисли, че е нещо съвършено различно, едно от онези тъмни създания, Шадуините. Само думата е такава, бе му шепнал Ример Дал, само името. Шадуин, притежаващ Шадуинска магия. Имаше сила, която не се различава от тази на червенооките призраци, можеше да бъде като тях и да прави това, което правеха те.
И сега, в безпристрастната бяла светлина на истината на Меча, той видя, че всичко това е така. Един от тях. Той беше един от тях.
Той бе отблъснат от тази истина, от неизбежността на онова, което му бе показано и му се струваше, че вие от ужас, но не можеше да каже дали е така. Шадуин! Той беше Шадуин! Почувства как Кол отскочи далеч от него. Почувства как брат му се отдръпна. Но Кол не го пусна. Продължи да го държи. Няма значение какъв си, ти си мой брат, чу той. Няма значение какъв си. Ти си мой брат. Това помогна на Пар да не загуби разума си и да не полудее. То го опази от собствения му ужас. От ужасното откритие за собствената му същност.