И тогава най-неочаквано от храстите се появи Стреса, наежи шипове за да се отърси от праха и листата, и забърза към тях. Рен се обърна, забравила за всичко останало. Не можеше да има и съмнение, че нещо извънредно бе накарало Комбинираната котка да се появи.
— Кралице на Елфите — пресипнало и накъсано започна тя. — Довели са Смоци!
Рен усети как сърцето й престана да бие и гърлото й се сви.
— Нали всичките ги оставихме в блатото — едва успя да каже тя.
— Намерили са още! Ссстт! — Тя вдигна влажната си муцуна, тъмните й очи бяха разширени и сурови. — Изглежда от Трис. Пуух! И войници също, но важното са Смоците. Поне пет са. Дойдох веднага щом ги зърнах.
Тя махна на другите да приближат Падишар Крийл и Бар бяха престанали да спорят. Топора и Чандос стояха рамо до рамо — като издялани от камък. Трис веднага се озова до нея.
Смоци.
Ставаше вече по-светло и мъглата се разпиляваше, когато армията на Федерацията излезе с бойна стъпка от тъмнината и настъпи към Долината на Рен. Дивизиите от воини в черно-бели униформи се разпръснаха в началото на долината и се заизкачваха към обширните възвишения. Колоните бяха широки и се простираха надалеч. По фланговете яздеха кавалеристи и имаше дървени контрафорси на колела, зад които се прикриваха стрелците, с процепи, през които да стрелят. Имаха защитни ограждения и огнени катапулти и към всеки батальон бяха прикрепени и Преследвачи в черни наметала.
Но всички погледи бяха обърнати към самия център на армията. Там се намираха Смоците, с блестящи черни метални брони и криви окосмени крайници — нещо средно между механизми и зверове — напредваха срещу Елфите и техните съюзници, към хората, които бяха изпратени да унищожат.
Рен Елеседил ги гледаше безчувствена. Знаеше какво означава тяхната поява: с Елфите е свършено. Тяхната поява означава, че с всичко е свършено.
Тя бръкна в туниката си, за да извади Елфовите камъни и пристъпи напред за своята последна битка.
— Стани, Пар!
Кол викаше насреща му и го дърпаше за ръката, опитвайки се да го изправи на крака. Той покорно се надигна, все още поразен от случилото се, смаян от откровенията на Меча. Чу се шум надолу по стълбите, докато онези, които бяха дошли за него — Уокър, Дамсон, Кол, Морган и високата, чернокоса жена, чието лице му бе непознато — бързо го наобиколиха. Мърко разтревожено кръстосваше наоколо. Нещо пълзеше надолу по стълбите, но мракът не позволяваше да се види. Всички врати към подземието бяха заключени, освен онази, която водеше обратно през двора към стените, които извеждаха навън. Поне този път им беше отворен и в далечината се виждаше как утринната светлина поръбва хоризонта над Руните.
Забеляза, че и Уокър гледа нататък. Уокър, облечен целия в черно, брадясал и пребледнял, но изглеждащ някак си по-силен от когато и да било, изпълнен с огън, който гореше отвътре. Като Аланон, помисли си Пар. Както някога е изглеждал Аланон. Уокър погледна за миг през отвора, застана в нерешителност, докато останалите бяха наобиколили Пар, но обърнати към затворените врати и стълбището с насочени оръжия.
— Накъде? — прошепна чернокосото момиче.
Уокър се обърна и се присъедини към тях. Вече беше решил.
— Ние дойдохме да освободим Пар и онова, което е заключено в недрата на крепостта. Не сме си свършили работата.
Дамсон прегърна Пар и го притисна така, сякаш никога повече нямаше да го пусне. Пар отвърна на прегръдката й, утешавайки я, че всичко е наред, че вече е спасен, като се питаше дали това наистина е така. Питаше се какво всъщност се беше случило. Той отново владееше магията на песента-заклинание, но дори и сега не беше съвсем сигурен за какво може да я използва.