Достигнаха до едно кръстовище на канали и забавиха ход зад Кърта, който им даде знак да внимават. Скупчиха се в дъното на кладенец, от който нагоре се издигаше каменна стълба и тук се посъветваха за последен път.
— Тази стълба извежда до едно мазе под вътрешната стена — прошепна Кърта. Носът му лъщеше от пот. — Оттам трябва да се изкачим в коридор, от който ще излезем навън. След това ще минем през друга врата и по втори коридор ще стигнем един таен проход, по който ще се изкачим в стражевата кула, в която е заключена Дамсон.
Той изгледа внимателно Падишар и Пар. Едрият мъж кимна.
— Има ли стражи на Федерацията?
Кърта примигна.
— Навсякъде.
— А Шадуини?
— Има някъде из крепостта.
Падишар хвърли на Пар кисела усмивка.
— Някъде. Много остроумно.
Той сви едрите си рамене.
— Така. Помнете и двамата какво ви казах — какво да правите и какво не.
Обърна се към Пар:
— Ако падна, ти продължи, докато можеш. А ако не, върви към Огнеръбата планина — там ще намериш помощ. Обещай ми.
Пар кимна, като в същото време знаеше, че това е лъжливо обещание, че той никога няма да отстъпи, докато не спаси Дамсон, каквото и да му струва това.
Падишар затегна ремъците на меча на гърба си и провери дали ножовете и камата са на мястото си на кръста му. От едната му обувка се подаваше дръжката на още един нож. Всички те бяха много внимателно обвити в кърпа и поставени в калъфките им, за да не трака металът и да не отразява светлината. Пар носеше със себе си само Меча на Шанара, а Кърта — никакво оръжие.
Падишар вдигна поглед отново.
— Е, добре. Да вървим.
Един по един те започнаха да се катерят по стълбите, пълзейки ниско приведени по камъните, по посока на слабата светлина, която проникваше отгоре. Показа се решетка, чиито метални пречки хвърляха мрежа от сенки по стълбите и по телата им. Над тях всичко бе тихо, една куха празнота.
Когато стигнаха решетката, Кърта спря и се ослуша, вдигнал глава като дебнещо или заплашено животно, после доближи до решетката и с учудваща сила я отмести почти беззвучно. Излезе от дупката и задържа скарата над главата си, докато другите двама се изкачиха бързо, а след това внимателно я постави обратно на мястото й.
Озоваха се в килия, която преминаваше в свързани едно с друго помещения, нижещи се от двете страни, додето поглед стига. Повечето се използваха за складове, натъпкани с кошове от оръжия, инструменти, дрехи и най-различни вещи, внимателно надписани и натрупани покрай дебелите каменни стени върху дървени палети. В една съседна стая бяха поставени бъчви и едва забележими в мрака ръждясали рамки на стари легла, които образуваха нещо като мрежа от метални кости. Високо на стените, точно под тавана на килията и всъщност едва над земята навън имаше един ред тесни решетъчни прозорци, през които проникваха снопове бледа здрачна светлина.
Кърта ги преведе през целия лабиринт от килийни помещения, покрай складираните вещи и бурета до едно второ стълбище, което стигаше до тежка дървена врата. Те внимателно се изкачиха по стълбите и косата на Пар направо се изправяше от ужас при мисълта, че може би някакви невидими очи следят всяка тяхна стъпка. Той се озьрна наляво и надясно, нагоре и навсякъде наоколо, но не можа нищо да види.
Пред вратата отново се спряха, докато Кърта отвори бравата с малко метално приспособление. Само след секунди се озоваха вътре и бързо поеха по коридора. Сега се намираха от вътрешната страна на цитаделата. Това беше втората защитна стена на града, където бяха разположени бараките на по-голяма част от Федеративния гарнизон. Коридорът бе прав и тесен, с много врати и прозорци, откъдето всеки би могъл да ги види. Но никой не се появи, докато Кърта ги преведе към входа, който търсеха и те минаха през една друга врата, още преди Пар да успее дъх да си поеме.
Сега вече се намираха в една мрачна ниша, от която се виждаше дворът между външната и вътрешната стена на града. Федеративни войници стояха на пост пред вратите и покрай крепостните валове като тъмни сенки в сгъстяващия се мрак. Иззад прозорците на спалните помещения на войниците проникваше светлина, както и от наблюдателните постове, бойниците и вратите. Чуваше се чаткане на ботуши в тишината, разнасяше се тих шепот. Някъде наостряха оръжие на брус. Пар почувства как коремът го свива. Отвсякъде долитаха шумове, които показваха засилена активност.
Няколко дълги минути те се криеха в сенките на нишата, като внимателно се вслушваха и оглеждаха, изчаквайки преди да се опитат да продължат. Пар чуваше дъха на Падишар, който бе свит до него, облегнал се на стената. Той самият се опитваше да успокои разтуптяното си сърце като бавно си поемаше дъх. Почувства в гърдите си как се разбужда магията на песента-заклинание — някъде дълбоко в него, откъдето се раждат всички чувства, и той положи усилие да удържи този порив. Отново си помисли какво ли би станало, ако се опита да използва магията. Тя бе скрита в него и той можеше да я използва — в това беше сигурен. Но дали ще може да я овладее изцяло, беше съвсем друга работа. И изведнъж му хрумна, че ако тази магия наистина вземе надмощие над него и го превърне в онова, за което Ример Дал го бе предупредил, то какво би го спряло да се обърне срещу своите приятели?