Достатъчно е, че не съм Шадуин. Поне зная това.
Кол бе застанал близо до Уокър.
— Залостената врата отсреща извежда по един коридор надолу до стълбището към подземията. Ще отидем ли там?
Уокър кимна.
— Бързо! Не се отдалечавайте един от друг.
Те се втурнаха през помещението и в същото време един черен силует се спусна надолу по стълбите и се хвърли срещу чернокосото момиче. Тя се отдръпна и избегна нападението, но създанието мигновено се обърна насреща й, червенооко, съскащо, с огнени нокти. Мърко се вкопчи в него преди то да удари, повали го в средата и го отхвърли встрани.
Уокър отвори залостената врата и те се спуснаха през нея, следвани от преследвачите си по стълбището. Коридорът бе тъмен, с високи сводове и те предпазливо се спуснаха през него, очите им шареха сред сенките. Мърко отново вървеше напред, котешките му очи бяха по-силни от техните и той ги водеше. Някъде от долу до гях достигна стържещ звук, после дълга въздишка, издишане. Крепостта на Шадуините се разтърси в отговор, сякаш бе кожата на нещо живо, която пулсираше с ударите на сърцето му. Какво ли има там, долуг — питаше се Пар. Това не бяха вълни, които се разбиват в скалите, както беше му казал Ример Дал — още една лъжа. Нещо друго. Нещо толкова важно, че Уокър бе готов да рискува всичко, само не и да го остави там долу. Дали той знаеше какво е? Дали Аланон му бе дал отговорите, които търсеха всички те?
Сега нямаше време да разбере. Силуети изпълниха целия коридор зад тях и Морган се обърна, за да забие в тях огнената струя на Меча на Лех. Те се разпиляха и изчезнаха, но само след миг отново бяха тук. Кол шепнеше нещо важно на Уокър, сочеше към коридора, който извеждаше надолу, но Уокър изглежда знаеше накъде да върви и дръпна Кол подире си като го държеше близо до себе си. Останалите го следваха един след друг, притискайки се до стените. От мрака пред тях изникваха силуети, но това бяха само сенките на онези, които ги преследваха отзад. Пар притисна Дамсон до себе си и продължи да бяга.
Стигнаха до една площадка, от която надолу се виеше стълбище към недрата на крепостта и гласът на онова, което бе заключено там, достигна до тях по-ясен и отчетлив. Това беше диханието на някакво огромно животно, хрипкаво вдишване и издишване, сякаш въздухът минаваше през гърло, пресъхнало и свито от липса на вода. Стърженето беше звук на движение, както свличането на камъни в лавина.
На стълбите долу се появиха силуети в черни наметала и Шадуинските огньове се насочиха към тях като остри червени копия. Уокър запрати взрив, който разби атаката и отвърна на удара. Други силуети се появиха от коридорите, пресичащи този, по който те вървяха. Шадуините бяха навсякъде, черни, безшумни и яростно нападащи. Морган се обърна да ги пази в тил, докато Уокър водеше напред, останалите вървяха приведени между тях. Те слизаха бързо надолу по стълбите, чувствайки как крепостта цялата се тресе пред онова, което става. Диханието на съществото долу се учести.
Изведнаж огньове избухнаха навсякъде около тях. Кол падна, замахна напосоки и Мечът на Шанара падна от ръката му. Без изобщо да се замисля, Пар се протегна към него и го вдигна. Мечът не го изгори отвътре, както бе станало в Шахтата. Нима всичко е било поради страх от самия себе си? Той се загледа в Меча, после се обърна да помогне на Дамсон, която помагаше на Кол да се изправи, и отново подаде Меча в ръцете на брат си. Мърко се спускаше надолу по стълбите към най-близкия нападател. Лъскавата му козина бе опърлена и димяща, но той скочи срещу Шадуина, сякаш раните му не го интересуваха. Уокър запрати бяла Друидска светлина в пелена, която ги обгърна като защитна стена, отблъсна назад Шадуините и разчисти пътя пред тях.
Тогава Пар видя Ример Дал. Главният преследвач се намираше под тях на тясното мостче над бездна, спускаща се от една площадка, покрай която минаваше стълбището. Той стоеше сам, хванал се за парапета на моста, на скулестото му лице се четеше ярост и той сякаш не можеше да повярва на очите си. Ръката му, облечена в ръкавицата, тлееше, сякаш в отклик на неговите чувства. Той погледна към Пар, който отвърна на погледа му и му се стори, че помежду им се установи взаимно признаване на станалото, но и още нещо.
В следващия миг Ример Дал изчезна и Пар продължи да се промъква сред настъпващите Шадуини. Магията му се бе съживила и той чувстваше как тя се надига в него. Помисли си, че сега щеше да му потрябва. Ще рискува да я използва, защото знаеше поне, че тя няма да го превърне в един от тях. Шадуините ги приближаваха в гръб. Морган се бе обърнал насреща им. Извика на другите да продължат. Тъмнокосото момиче остана с него, долепило се до рамото му, сякаш да го закриля, и двамата се заеха да отбраняват стълбището от настъпващите чудовища.