Ример Дал го блъсна назад с цялата си тежест, наведе го и го принуди да падне на колене. Мечът на Шанара падна от безчувствените му пръсти. Той вдигна ръце да отблъсне другия, като призова магията в своя защита, но се чувстваше така, сякаш цялата му сила го е напуснала. Едва успяваше да диша, докато сянката на другия го обгръщаше. Ример Дал започна да излиза от тялото си и да влиза в тялото на Пар. Равнинеца видя как ще се случи това, почувства началото. Той виеше и се мъчеше да се освободи, но остана безсилен.
Само не това! — мислеше си той, обзет от ужас. — Това не бива да се случва!
Той се извиваше, риташе, дращеше другия, но Шадуинската същност на Ример Дал проникваше насила в него, нахлувайки под кожата му. В него проникваше мрак и хлад и той се изпълваше с чувство за себененавист. Знаеше, че на времето би могъл да не допусне това да се случи. На времето, когато магията бе излязла изпод контрола му, той, воден от страха и колебанията, щеше да намери достатъчно сили, за да отблъсне другия. Ример Дал е знаел това. Мислите на Главния преследвач се сблъскаха с неговите и той бе отблъснат от онова, което те му разкриваха. Няма ли някой да ми помогне! Той зърна някакво движение вляво и Морган Лех с вик се спусна напред. Но Ример Дал замахна с ръката в ръкавицата, като отпусна Пар за един кратък миг и Морган изчезна в проблясък на огнен пламък, след което пропадна в мрака. Ръката се върна и отново се вкопчи в Пар. Равнинеца беше потънал дълбоко в себе си, където магията му бе най-силна, събирайки я в желязно ядро. Но Ример Дал настъпваше неотклонно, насилствено, смазващо. Пар усети как и тази част от него се предава…
И тогава Главният преследвач отскочи внезапно назад и Шадуинската му същност се отскубна от Пар. Пар ахна, премигна и видя Уокър Бо да стиска със здравата си ръка Ример Дал за гърлото. Друидският огън бушуваше в нея. Той бе опърлен и одраскан и лицето му бе бяло като тебешир под черната брада и струйките кръв. Но Уокър Бо бе самата решителност, когато насочи цялата си магия срещу врага си. Ример Дал отскочи с рев, размахал ръкавицата. Шадуинската магия се разпиля на всички страни. Уокър му причиняваше нещо, което го държеше откъснат от тялото му, Шадуинската му същност оставаше извън него. Двете му части се стремяха отново да се съединят, но Уокър бе застанал между тях и блокираше пътя им.
Пар се отдръпна назад, после отново се изправи на крака. Уокър сви пръсти в юмрук и смачка нещо в Шадуина. Ример Дал виеше и се мяташе, източеното му тяло се хвърляше напред и трепереше от ярост. Шадуински огън бълваше надолу по пода и се врязваше в камъка. Други Шадуини се спуснаха на помощ, но Мърко се спусна между тях, като блъскаше и дереше.
— Използвай Меча! — извика Уокър Бо на Пар. — Освободи светлината!
Пар сграбчи оръжието и се спусна към светлината. Само след секунди я достигна, този път не бе спрян от никого, всички погледи бяха отправени към битката между Друида и Главния преследвач. Той приближи до тази огромна, пулсираща маса, окована с пурпурни вериги, хвана Меча с две ръце и го вдигна пряко срещу светлината.
После призова магията с цялата сила на волята си, молейки й се да се яви.
И тя се яви, издигна се плавно, леко, без да бъде отблъсната от магията на песента-заклинание, както по времето, когато страховете и колебанията му и хитростта на Ример Дал му бяха внушили, че е Шадуин. Тя бързо дойде — бял огън, който се разгърна в светлината пред него и отново се върна назад и погълна целия Пар. Пар отново видя истините на своя живот, истините за неговата магия, за Шанара и наследството на Шадуините и Елфските им предци. Той прие тези истини като живителен въздух и не се отдръпна от тях.
И тогава най-сетне видя истината за светлината пред него. Той видя онова, което Шадуините бяха направили, как бяха използвали магията, за да погубят Четирите земи. Видя смисъла, скрит зад сънищата на Аланон, и причината, поради която децата на Шанара бяха призовани край Рога на пъкъла. Видя онова, което трябваше да направи.
Той извика обратно магията на Меча и пусна оръжието на пода на пещерата. Зад него Ример Дал и Уокър продължаваха да се бият в схватка, която сякаш нямаше край. Главният преследвач надаваше крясъци — не от болка, а от ярост пред това, което Уокър се канеше да извърши. Шадуините приближаваха от всички страни, като се биеха, за да минат покрай Морган Лех, който отново се бе изправил на крака, и Мърко, който сякаш беше, неунищожим. Но бяха закъснели. Този миг принадлежеше на Пар и неговите приятели и съюзници, на всички, които бяха полагали усилия за него, на живите и мъртвите, на смелите.