— Сънищата на Аланон — каза Пар.
— Те е трябвало да се осъществят с течение на времето. Нищо не би могло да им попречи, след като магията бъде освободена.
— А когато беше освободена, тя унищожи онези, които я бяха оковали.
Уокър поклати глава.
— Не е точно така. Тя не ги е унищожила съзнателно. Случи й се нещо по-дълбоко. След като беше освободена, тя си върна всичко, отнето от нея. Върна си силата, която й е била изсмукана. Така остави Шадуините и техните чудовища без жизнените сили, които ги поддържаха. Остави ги кухи като морски раковини, захвърлени да съхнат на брега. Те живееха благодарение на магията. Когато тя им бе отнета, те умряха.
Те помълчаха известно време, потънали в размисъл.
— Южното око също ли е било нещо живо? — попита Кол.
Уокър кимна.
— Живо, но не като нас. То беше организъм, създание на Шадуините, което ги хранеше и пазеше. То беше майката, която ги отглеждаше — една майка, създадена от магията. Те се хранеха от това, което тя им даваше.
Мати Ро направи гримаса и побутна земята с крак.
— Болестта им се върна като бумеранг — измърмори тя.
— Не разбирам защо имаше толкова много разновидности на Шадуините — внезапно каза Морган. — Тези в Южното око като Ример Дал и Преследвачите, например, изглежда бяха господари на самите себе си. Ами онези слепи твари в Шахтата? Онази горска жена и гиганта, които срещнахме по пътя към Кулхавен?
— Магията е имала различен ефект върху тях — отговори Пар и погледна наоколо. — Някои са се справяли с нея по-добре от другите.
— Някои са се приспособили — каза Уокър. — Но мнозина не са успели, макар че са се опитвали. А някои от онези същества в Шахтата са били лишени от малката си магия, присвоена от Шадуините — слабите са били подчинени от по-силните. Помниш ли как Шадуините се опитваха да проникнат в теб и да станат част от теб? Както горската жена и детето край Тофърската планина?
Както Ример Дал — помисли си Пар, но не го изрече на глас.
— Те са имали нужда да се хранят, за да оцелеят и са се хранили винаги, когато почувстват потребност. Използвали са хората наоколо си, също както и земята, за да поддържат живота си. Ако магията на един човек е била силна, техният стремеж да я откраднат ставал още по-силен. Когато Шадуините изсмуквали магията от някого, тези създания полудявали. В някои случаи това довеждало Шадуините до лудост. Било е твърде разрушителен процес. Шадуините не са го разбирали. Силата, към която са се стремили, е била недостъпна за тях. Силата, която дава живот на земята и нейните създания, е твърде опасна, за да се посегне на нея.
Мърко се промъкна откъм сенките, обгорен и окървавен на десетки места, с разкъсана козина на още толкова. Той изглеждаше така, сякаш не забелязва това. Муцуната му бе влажна, защото бе пил вода от един извор, който бе открил сред дърветата. Огледа ги със светнал поглед, после отиде до Уокър, седна и започна да се ближе, за да се измие.
Пар откъсна едно диво цвете, пораснало до краката му.
— Ример Дал искаше и от мене да изсмуче магията на песента-заклинание, нали?
— Той искаше нещо повече от магията, Пар — Уокър се бе преместил на по-удобно място и Мърко погледна към него, за да се увери, че не отива някъде. — Той искаше да те спечели на своя страна. Искаше да се превъплъти в теб. Трудно е да се разбере, но Шадуините бяха открили още в много ранен стадий начин да напускат телата си и да оцеляват като призраци. Древната магия им е позволила това. Магията на земята им даваше способността да се превръщат в каквото си поискат. Но по този начин те нямаха самоличност и затова се стремяха да бъдат нещо повече от дим. Използваха телата на хората и ги изоставяха, когато поискваха да се превърнат в някой или нещо друго.