— А Друидите — тихо допълни той — също ще допринесат за това равновесие. По-рано не го разбирах, научих го едва когато станах един от тях. Друидите внасят самосъзнанието на земята. Те не просто въздействат и упражняват власт. Те разбират какво тревожи земята и нейния народ и помагат то да бъде поправено. Понякога може да изглежда, че служат на някаква собствена цел, но това неразбиране произтича от страха пред силата, която притежават. Тя, разбира се, остава присъща на всички тях — и на мен също — но причината за съществуването им е в необходимостта да служат. — Той замълча. — В противен случай аз не бих могъл да бъда един от тях.
— На времето не искаше в никакъв случай да станеш един от тях — тихо отбеляза Пар.
Уокър кимна и суровите му очи станаха по-меки.
— Това време, Пар, изтече отдавна всички нас.
Коглин би се съгласил с това, каза си Равнинеца. Старецът би разпознал истинността на тези думи веднага. Коглин бе станал свидетел на отминаването на толкова много години, на времена, които бяха излезли от спомена и станали легенда: изчезването на Друидите и тяхното връщане, преминаването от стария свят към новия. Коглин бе последния свидетел на миналите времена и той щеше да разбере, че неизбежността на промяната е единствената константа на живота.
— И значи тези черни твари наистина ги няма вече — каза изведнъж Мати Ро, сякаш имаше нужда от потвърждение, без да погледне към никого, когато изрече тези думи.
— Шадуините ги няма вече — увери я Уокър. Той замълча, загледан към земята. — Но магията, която ги крепеше, остава. Не забравяйте това.
В този миг Дамсон се размърда и те отидоха да видят дали е добре. Над главите им слънцето просветваше в утринната мъглица и въздухът започна да стана горещ и лепкав. В равнината долу Южното око хвърляше искри и димеше в жегата, а след известно време заприлича на мираж.
Дойде обяд и отмина, ала групата все още почиваше всред прохладата на планинските дървета. Дамсон се събуди от дрямката си, за да хапне и да пийне нещо, после отново затвори очи. Скоро ще оздравее, каза си Уокър. Скоро ще бъде отново добре.
След това заспаха, унесоха се един подир друг сред аромата на цветята и свежите треви, успокоени от горската тишина. Може би ги бе повалила умората, но после Пар разбра, че имаше и още нещо. Той сънува, че Уокър им говори по време на сън. Казваше им, че трябва да запомнят онова, което им бе казал за магията, че трябва да запомнят колко е важна тя за земята. Каквато и магия да притежават — и тук той се обърна главно към Пар — трябва да я пазят внимателно от неправилна употреба и небрежност. Да я пазят за времето, когато бъде необходима. Да я държат заключена за момента, когато трябва да се използва. Той докосна всички тях почти неуловимо в началото, като мина покрай тях тихо, безшумно и ги остави отпочинали и умиротворени. Видът му се променяше, докато минаваше, понякога изглеждаше като Уокър, а понякога — като Аланон. Взе Меча на Шанара от Кол — за да не се загуби отново — обясни му той. Нито Кол, нито някой от останалите се възпротиви. Мечът всъщност не беше техен. Мечът принадлежеше на Четирите земи.
После Уокър започна постепенно да изчезва като сянка на слънце. Сега трябва да ви напусна, каза им той, защото моето лечение изисква Друидски сън.
Когато се събудиха отново, беше късен следобед, небето ставаше пурпурно-виолетово, гората тиха, прохладна и неподвижна. Уокър Бо го нямаше и те знаеха без да им се казва, че няма да се върне отново.
Само мигове след това Летящите ездачи и техните Рокове се появиха оттам, където изчезваше слънчевата светлина на запад, носейки Рен, Падишар и останалите, които се бяха сражавали в долината на Рен. Дойде време обясненията да започнат отново.
XXXVII
Времето минаваше. Отмина лятото и настъпи есента. Горещината в средата на годината неохотно отстъпи, дните станаха по-хладни и къси и сякаш по-скъпоценни пред перспективата на идващата зима. Дивите цветя увехнаха, листата пожълтяха и едни цветове замениха други. Птиците заминаха на юг и от планините започнаха да нахлуват студени ветрове. Светлината стана смътна и слаба и се местеше по небето на дълбоки, меки, притихнали слоеве, които се стелеха като пух.
Кол Омсфорд отиде у дома си в Сенни дол, за да се увери, че Джаралан и Мириана са добре и с удивление откри, че федерацията се е оттеглила преди седмици, напуснала е по някакви, неотложни причини селото и старците Омсфорд. Те преживяха една щастлива среща и Кол веднага им обеща, че няма да заминава скоро.