Дън, дън — шептеше магията.
И така…
Ример Дал присви устни. Трябваше му само малко време. Колкото да се осъществят плановете, които беше пуснал в действие. И тогава нямаше вече да има място за изчезналите Друиди и техните пъклени замисли. Не трябваше да допусне Мрачния чичо и момичето да се срещнат, за да не споделят онова, което са узнали, да не могат да обединят силите си.
Не биваше да им позволява да открият Равнинеца.
Трябва ги отклонява, да им създава работа. А още по-добре — направо да ги унищожи. Армии ли ще бъдат, Федеративни ли войски или Преследвачи Шадуини — всичко трябваше да се използва — само и само да смаже Елфите и независимите, да изтрие всички тези глупаци от живота си. Но що се отнася до децата на Шанара — нужно беше нещо повече, нещо специално — защото те обладаваха магията и вълшебствата на Друидите.
Той дълго мисли за всичко това, докато здрачът наоколо постепенно премина в нощ. Лунният сърп се появи на черния фон на небето на изток. Звездите грейнаха като светли сребърни брошки и осветиха мрака в кулата, където седеше Главният преследвач. Лицето му приличаше на череп.
Да — поклати той накрая глава.
Мрачния чичо направо се беше вманиачил с това наследство на Друидите. Трябва само да се възползва от тази негова слабост, да му измисли нещо, с което да го обърка и притесни. Да му изпрати Четиримата конници.
Ами момичето? Рен Елеседил бе изгубила своя съветник и покровител. Трябваше да й изпрати някой, който да запълни тази липса. Той сам щеше да го избере — някой, който да я приласкае и утеши, да прогони страховете й, а после да я предаде и да й отнеме всичко.
Другите не бяха сериозна заплаха — дори водачът на независимите и Планинеца. Те нищо не можеха да направят без наследниците на Омсфорд. Ако бъде затворен Мрачния чичо в неговата Крепост и се сложи край на царуването на Кралицата на Елфите, щяха да се провалят всички грижливо замисляни планове на онази сянка на Друида от отвъдното. Аланон щеше да потъне обратно в Рога на Пъкъла и да остане само спомен, както му се полагаше, заедно с всякакви подобни нему призраци.
Да, останалите бяха незначителни.
Все едно, щеше да се справи с тях.
Но дори и всичките му усилия да се провалят, дори да не успее да им направи нищо друго, освен да ги прогони като кучета, пак няма да е зле, стига накрая душата на Пар Омсфорд да му падне в ръцете. Дори и само това му бе достатъчно, за да пресече надеждите на своите врагове. Дори и само това. Равнинеца направо висеше на косъм. Брат му беше примамката, която щеше да му го доведе право в ръцете като вълк в капана. Кол Омсфорд беше напълно омагьосан от Огледалното наметало, напълно обсебен от магията, втъкана в нишките му. Той го беше откраднал като прикритие, без изобщо да подозира, че това е капан, който Ример Дал му беше стъкмил, за да го подчини на собствените си пъклени планове. Кол Омсфорд щеше да намери брат си, да го предизвика на двубой. Наметалото нямаше да му даде мира, докато не го направи, щеше да го тласка постоянно към безумие, което можеше да се уталожи само от смъртта на брат му. Пар ще бъде принуден да приеме битката. И тъй като магията на Меча на Шанара не действа, а обикновено оръжие не можеше да спре един Шадуин, в какъвто неговият брат се е превърнал, а отгоре на всичко може да се уплаши, че и това е трик като предишния, сигурно ще прибегне към магическата песен-заклинание.
Може би ще убие своя брат, но този път наистина, като едва със закъснение открие, че го е убил.
Възможно бе и да не стане така. Възможно бе да остави брат си да избяга — и така да го тласне към гибел.
Главният преследвач сви рамене. Каквото и да стане, резултатът ще бъде един и същ. Каквото и да стане, С Равнинеца е свършено. Ако използва магията, ще изпадне в шокови състояния, които ще го изведат напълно от равновесие. Ще престане да контролира магияга и ще се превърне в оръдие на Ример Дал. Главният преследвач бе сигурен в това. За разлика от потомците на Шанара и техния учител, той познаваше магията на Елфите, тя му принадлежеше по наследство и право. Той разбираше същността и действието й. Знаеше онова, което за Пар бе неизвестно — какво става с песента-заклинание, защо тя действа така, как се бе изплъзнала изпод контрол, за да започне да преследва необуздано всичко, което й попадне.