И понякога, когато душата на Уокър беше притихнала и умът му спокоен, Коглин също му се явяваше. Старецът приближаваше, тялото му бе възлесто като върлина, косата му — разпиляна на кичури, чертите на лицето му — остри и очите ясни, усмихваше му се и му кимваше с глава.