А той беше дал дума на този мъж.
— Падишар — чу Дамсон да шепне в ухото му и усети как тя се отправя към едрия мъж.
Той мигновено я хвана и я задърпа назад към прохода, откъдето бяха дошли, далеч от мястото на схватката. Беше направил своя избор.
— Пар! — гневно изкрещя тя, но той само поклати отрицателно глава. Стигнаха до отворената врата. Дали имаше Шадуини зад нея? Пар не чуваше никого; нищо не можеше да се чуе от шума на битката зад тях.
— Не можем да го изоставим! — виеше Дамсон.
Той я издърпа по-близо.
— Налага се.
Дървената врата се изпречи пред него, потайна и тиха, не можеше да се разбере какво се крие зад нея. Той се напрегна и извика магията на песента — заклинание, защото този път нямаше никакъв избор. Магията се раздвижи тревожно.
Моля те, каза си той наум, нека само този път да запазя контрол над нея!
Той рязко отвори вратата, готов всеки момент да насочи магията си надолу из коридора, нагорещена до бяло и смъртоносна. Посрещна го само тишина. Лунна светлина проникваше през процепите в камъка, по пода бяха разпиляни отломъци. Проходът беше съвсем празен.
Той хвърли един последен поглед назад към мястото, където се сражаваше Падишар Крийл — една самотна бариера срещу настъпващите Федеративни войници, които искаха да нахлуят към тях; Знаеше, че няма никаква надежда за Падишар. От самото начало ги бяха примамили в капан. И ето че капанът се затваряше.
Но все още имаше време да спаси Дамсон.
Както се бяха разбрали да постъпи, каквото и да му струва това.
Дамсон се притисна до ръката му, той се спусна напред из празния коридор и остави Падишар Крийл зад гърба им.
VI
Само след секунди се озоваха пред вратата на стълбището и излязоха на площадката. От коридора зад тях нахлу пушилка, трясъци и гневни викове. Падишар с всички сили се опитваше да задържи федеративните войници.
Пар се извърна и ритна вратата на кулата, за да я затвори.
А сега накъде?
Отдолу се чуваше чаткането на ботуши и крясъците на хора, които се качваха по стълбите. Значи не можеха да слязат.
— Пусни ме! — яростно извика Дамсон и се отскубна от него. Зелените й очи блестяха от сълзи и гняв. — Ти го изостави!
Пар почти не я чуваше. Трябваше да вървят напред по пътя, по който бяха дошли, към мястото, където ги чакаше Кърта. Освен ако Падишар беше прав и Кърта наистина ги беше предал. Възможно е. Кърта може би е бил отвлечен преди време, когато Федерацията за пръв път ги бе открила в скривалището им. Но не, ако е бил подкупен тогава, той нямаше да им помогне да избягат от мелницата; щеше да ги остави в ръцете на Федерацията и с това да се свърши всичко. Ами ако е бил заловен, когато отиде да търси Дамсон и е бил завербуван, превърнат в Шадуин?
Дамсон го разтърси.
— Аз трябва да се върна, Пар! Той има нужда от нас! Той е мой баща! — зъбите й проблеснаха. — Той се върна, за да те спаси!
Пар я сграбчи за ръцете и я притегли толкова близо до себе си, че усети топлия й дъх в лицето си.
— Ще ти кажа само едно. Аз му дадох дума. Каквото и да се случи, да те изведа жива и здрава оттук. Той се пожертва заради тебе, Дамсон, и жертвата му не бива да остане напразна! А сега бягай напред!
Той я обърна и я тласна нагоре по стълбата. Тичайки, чуваха преследвачите си все по-близо. На лицето на Пар се четеше твърда решителност. Ако Кърта ги беше предал, с тях бе свършено, накъдето и да побягнат. А ако не, техният единствен шанс беше да го открият.
Стигнаха следващата площадка и Пар напразно се огледа, търсейки скритата врата. Не си спомняше къде е; не беше обърнал кой знае колко внимание, когато идваха насам. Сега цялата стена му се струваше равна.
— Кърте! — извика отчаяно той.
Стената веднага се отвори и косматото лице на Кърта се показа от другата страна.
— О, ето те! Ето те, скъпа Дамсон! — извика той обезумял от щастие.
Те бързо се промъкнаха през отвора и Кърта затвори стената зад тях.
— А Падишар? — разтревожено попита той и по интонацията и погледа, който се четеше във влажните му очи, Пар по някакъв необясним начин разбра, че предателство не е имало.