— Той попадна в ръцете им — отвърна Равнинеца, като си наложи да погледне Дамсон право в очите. Тя отмести поглед встрани.
— Да вървим тогава — подкани ги Кърта и ги поведе със свещта напред. — Побързайте.
Те заслизаха покрай стените на кулата. Пътят им се виеше в мрака, а зад тях се чуваха виковете на войниците през каменните стени. Стигнаха избата и бързо преминаха през коридора оттатък. Отвън се виждаха войниците, които прибягваха покрай прозорците на бараките и се насочваха към стражевата кула и портите. Просветваха факли и долиташе оглушителен шум от отваряне на брави и спускане на метални резета. Кърта остана за момент прилепнал до стената и после им махна да го последват. Те се спуснаха един след друг в празния коридор до вратата, от която бяха влезли, и бързо излязоха във външния двор.
Бе паднал пълен мрак, луната и звездите бяха скрити зад облаците, ниско надвиснали над тях. Огньове хвърляха мъждиви проблясъци в мрака, но без особен ефект. Навсякъде се стрелкаха фигури, но лицата им не се виждаха.
— Оттук! — дрезгаво прошепна Кърта.
Поеха вляво покрай стената, бързайки заедно с всички, които се щураха наоколо. В мрака и суматохата успяха да се промъкнат без никой да ги забележи.
Бяха почти пред вратата, която извеждаше обратно към градските подземия, когато се изпречиха пред препятствие. Някой извика и ги накара да се обърнат. Един тъмен силует приближи към тях в мрака. В първия момент Пар си помисли, че може би е Падишар, избягал по чудодеен начин, но после забеляза пагоните на капитан от Федерацията върху тъмната униформа. И тримата замръзнаха на място. Не знаеха какво да предприемат. Капитанът приближи и мургавото му брадясало лице се открои в светлината.
Тогава Дамсон пристъпи напред, ласкава и спокойна, като му се усмихваше. На лицето му се изписа объркване. Тя му даде още минута отсрочка, след което го удари три пъти през лицето с толкова бързи удари, че Пар почти не можа да ги види. Тя пристъпи към него, изви ръцете му и го тръшна на земята. Той издаде някакъв хрип и се опита да извика, но един последен удар в гърлото го накара да млъкне завинаги.
Дамсон се изправи и бързо премина покрай Пар нататък, където Кърта вече изчезваше през вратата. Пар си спомни с каква лекота тя го бе надвила онази нощ в Народния парк, когато той бе помислил, че тя е причината за капана, чрез който Федерацията бе успяла да залови Падишар и останалите. Тя е могла да направи същото и в стражевата кула, даде си сметка той. Могла е да го принуди да се върнат, ако бе поискала. Защо тогава не го направи?
Отново се озоваха пред вътрешната стена и започнаха бързо да се спускат надолу към избите, през които бяха дошли. Звуците отвън ставаха все по-глухи отвъд редицата каменни блокове. Стигнаха до капандурата, минаха през нея и започнаха да се спускат по стъпалата към подземните тунели. Оттам се заспускаха бързо в мрака, отдалечавайки се от градските стени към центъра на града. Скоро се озоваха дълбоко в подземната канализация и настана отново повсеместна тишина.
— Нека…нека починем за малко — предложи накрая Пар. Не можеше дъх да си поеме от бягане, а и се нуждаеше да размисли, да реши, какво ще прави оттук нататък.
— Ето тук — предложи Кърта, като им посочи площадка, от която се издигаше стълба към улиците, в близост до няколко кръстосващи се канали и тръби. Над тях се процеждаше слаба светлина през решетката на скарата. Улиците продължаваха да бъдат безлюдни.
— Ще се върна да проверя дали не са ни проследили — каза Кърта.
Той изчезна в мрака, като им остави свещта. Равнинеца и момичето го проследиха с поглед, после се наместиха внимателно, облегнали гърбове на стената един до друг със свещта пред тях. Пар събираше сетни сили. Гледаше с празен поглед в мрака отвъд пламъка на свещта и изтощението го обземаше целия. Чуваше диханието на Дамсон и усещаше топлината на тялото й.
— Нали знаеш какво ще направят с него — каза накрая тя. Той не отвърна, загледан право пред себе си. — Ще го направят един от тях. Ще го използват.
Ако успеят да го заловят жив, помисли си Пар. А може и тогава да не постъпят така. Ример Дал беше непредсказуем.
— Защо не ме принуди да се върна за него? — попита я той.
Тя дълго мълча, преди да отговори.
— Никога не бих могла да постъпя така с теб.
Той дълго не каза нищо, оставяйки целия смисъл на думите й да отзвучи.
— Съжалявам за това, което стана с Падишар — каза най-сетне той — и аз не исках да го изоставя.