Малкият човечец се появи на светло и примигна с очи.
— Не са ни проследили. Тунелите са празни.
Дамсон обърна очи към Пар.
— А какво да правим сега, Елфе? — прошепна тя и протегна ръка да поглади косата му. — Накъде да вървим?
Пар се усмихна и взе ръката й.
— Обичам те, Дамсон Рей — каза той толкова тихо, че думите му се загубиха в прошумоляването на дрехата му.
Изправи се.
— Да се измъкваме от града. Ще се опитаме да намерим помощ. От Морган, от независимите или от някой друг. Не можем да продължим сами — той сведе очи към сгърбената фигура на Кърта. — Кърте, можеш ли да ни помогнеш да се измъкнем оттук?
Кърта погледна към Дамсон.
— Под града има тунели, които ще ви изведат в равнината отвъд града. Мога да ви ги покажа.
Пар отново се обърна към Дамсон. Известно време тя не можа нищо да каже, в зелените й очи се четяха неизречени мисли.
— Добре, Пар, ще дойда с теб — каза най-сетне тя. — Зная, че не можем да останем тук. В Тирс само си губим времето и възможностите. — Тя пристъпи по-близо. — Но сега ти трябва да ми обещаеш нещо — както си обещал на Падишар. Обещай ми, че ще се върнем за него — че няма да го оставим да умре.
И през ум не й минава дори, че той може вече да е мъртъв. Смята го за твърде силен. А и аз мисля същото.
— Обещавам ти — прошепна той.
Тя приближи и топло го целуна по устата.
— И аз те обичам, Пар Омсфорд — каза тя. — И ще те обичам винаги.
През останалата част от нощта те извървяха целия лабиринт от тунели под Тирс — древните проходи, които в някогашни времена са служили за укрития на защитниците на града, а сега служеха на тях, за да избягат. Тунелите се кръстосваха отново и отново, понякога бяха толкова широки и високи, че през тях можеха да минават каруци, а понякога пък — толкова тесни, че Кърта и спътниците му едва се промъкваха. На места скалата бе суха и прашна и миришеше на недокосната пръст; другаде бе влажна, хладна и вонеше на отпадъчни води. При приближаването им пропищяваха плъхове и се скриваха в пролуките на стените. Насекоми гъмжаха и шушнеха като сухи листа, духани от вятъра по камънаците. Звукът от стъпките и дъха им глухо отекваше надолу из проходите и на тях все им се струваше, че няма начин да не ги усетят. Но Кърта избираше пътеките им предпазливо, често ги отвеждаше встрани от прекия маршрут и се водеше най-вече от инстинкта и опита си. Не им казваше нищо; водеше ги през своето тихо подземно царство като призрак. От време на време спираше, за да погледне назад към тях, да огледа пода на тунелите или пък да се вслуша в тъмнината, която се спускаше наоколо им, насочил цялото си внимание към вътрешния глас, който го водеше. А Пар и Дамсон спираха заедно с него, изчакваха, наблюдаваха го и се питаха за какво ли мисли. Не задаваха въпросите си на глас. На Пар му се искаше, но щом Дамсон намираше за разумно да мълчи, той също си налагаше мълчание.
Най-сетне стигнаха място, където мракът бе пронизан от бледа сребриста светлина. Приближиха през пелена от паяжини и прах, като едва се задържаха по хлъзгавата скала, където пътеката ставаше толкова тясна, че трябваше да вървят превити одве. Пред тях се изпречиха толкова гъсти храсти, че Кърта трябваше да проправя пътя с един дълъг нож, който някак си бе успял да скрие под козината си. Като си проправяха път през сплетените клони, тримата пропълзяха през шубрака и излязоха на светло.
Изправиха се и се огледаха наоколо. Планините, които обграждаха Тирс, се издигаха зад тях като черна стена, изпречена срещу светлината на утрото, и върховете им хвърляха източени сенки на северозапад през равнините, които се скриваха чак сред дърветата на отсрещните гори. Въздухът бе топъл и ухаеше на треви, изсъхнали на лятното слънце. Долитаха песни на птици, скрити сред дърветата. Водни кончета се стрелкаха над малките вирчета, обкръжени от тръстики, които образуваха потоците, спускащи се от скалите зад тях.
Пар погледна към Дамсон и се усмихна.
— Ето че излязохме — нежно й каза той и тя отвърна на усмивката му.
Той се обърна към Кърта, койю несигурно примигваше на непривичната за него светлина. Пар импулсивно протегна ръка към него.
— Благодаря ти, Кърте. Благодаря ти за всичко.
Лицето на Кърта се сбърчи и той запримигва още по-често. Протегна внимателно ръка и докосна ръката на Пар, после бързо се отдръпна.