— Беше ми приятно — тихо отвърна той.
Дамсон се приближи, коленичи пред Кърта и го прегьрна.
— Засега сбогом — прошепна тя. — Намери си сигурно убежище, Кърте. Пази се от онези черни създания. Стой скрит, докато се върнем.
Кърта вдигна ръце и сбръчканите му длани леко потупаха крехките рамене на момичето.
— Винаги, скъпа Дамсон. За тебе — винаги.
Тогава тя го пусна и Кърта нежно я погали по лицето. На Пар му се стори, че вижда сълзи в ъгълчетата на светлите очи на човечето. После Кърта се обърна и изчезна в мрака.
Те останаха загледани след него, после се погледнаха в очите.
— А сега накъде? — попита Пар. Тя се разсмя.
— Значи така. Ти не знаеш къде е Огнеръбата планина, нали? Понякога забравям, че можеш да не знаеш нещо — до такава степен изглеждаш наясно с всичко.
Той се усмихна.
— Забрави времето, когато ме нямаше до теб, нали?
Тя го погледна изпитателно.
— Не се оплаквам. Ами ти?
Той приближи до нея и за миг я притисна до себе си. Нищо не казваше; просто стоеше и я прегръщаше, зарил лице в кестенявите й коси, затворил очи. Мислеше за всички премеждия, през които бяха минали, за това колко пъти животът им бе висял на косъм и колко опасно бе пътуването им. Толкова кратко разстояние бяха преминали, а толкова трудно, мислеше си той. Такова кратко време, а толкова много неща бяха открили.
Продължаваше да я държи в прегръдките си и леко да я гали по гърба.
— Ще ти доверя нещо. Аз изпитвам непрестанен страх. Страхът не ме напусна през всичките седмици, изминали откак двамата с Кол за първи път напуснахме Варфлийд. Всичко става с цената на много жертви. Не зная какво мога да загубя във всеки следващ миг. Всичко това ми е противно. Но онова, от което най-много се страхувам, Дамсон Рей, е че мога да загубя теб.
Той я прегърна по-силно.
— Какво мислиш за това? — прошепна той.
В отговор тя само се притисна още повече до него.
Те вървяха в ранната утрин, без да кажат нищо повече, оставили зад гърба си град Тирс. Отправиха се на север през равнините към гористата крепост на Драконовия зъб.
Времето бързо се затопляше с настъпването на деня. Кристалната роса се стопяваше под слънчевите лъчи и влагата изсъхна, за да се превърне в прах. Дълго време те не срещнаха никого, а след това се появиха само тьрговци и някои семейства, които бяха тръгнали от фермите да продават стоката си в града. Пар отново се замечта за дома, за своите родители и Кол, но му се струваше, че всичко това е било много отдавна. Понякога му се искаше да върне нещата назад и ако можеше да заличи всичко, случило се след срещата му с Коглайн — но много добре знаеше, че това е все едно да желае денят да стане нощ, а слънцето луна. Погледна към Дамсон, която вървеше редом с него, към нежните ясни очертания на лицето й и движенията на тялото й и бързо се отърси от всякакви подобни мисли.
Към обяд пресякоха Мермидон и навлязоха в отвъдните гори. Там спряха да хапнат. Потърсиха прясна вода, къпини, корени и зеленчуци и успяха да се нахранят. Под дърветата бе прохладно и тихо, докато дневната жега наоколо спускаше задушна тежка пелена. Хапнаха и решиха малко да поспят, уморени от нощните си усилия, макар че се стремяха да стигнат по-скоро до някакво убежище. Според Дамсон до Кенънския проход имаше още няколко часа път. Оттам можеха да пресекат през Драконовия зъб до мястото на някогашния Паранор. Оттам щяха да продължат на североизток към Джанисънския проход и Огнеръбата планина. Тя обещаваше след още два дни да стигнат при независимите.
Спаха повече, отколкото възнамеряваха, под приспивния шум на вятъра и прохладата. Когато отново се събудиха, слънцето вече залязваше. Веднага станаха и потеглиха, за да спестят колкото се може повече време. Ако изгрееше луна, можеха да успеят да преминат прохода и през нощта. В противен случай трябваше да чакат до сутринта. При всички случаи им се искаше да стигнат Кенънския проход още вечерта.
Затова вървяха бързо. Тук не се препъваха в храсталаци и треви, тъй като горите бяха просторни и проходими. Освен това бяха отпочинали и изпълнени със сили след съня. Слънцето клонеше на запад и се скриваше зад дърветата, докато от него останаха само огненозлатистите проблясъци през мрежата от листа и клони. Луната се показа на ясното небе и дневните песни на птиците замлъкнаха с настъпването на нощта. Пар за първи път от много дни насам се чувстваше спокоен, в мир със себе си. Чувстваше облекчение, че се е измъкнал от Тирс, че е далеч от каналите и мазетата, свободен от затвора на градските стени, спасен от всичко онова, което го преследваше там. Той често поглеждаше Дамсон и й се усмихваше. Мислеше за Падишар и се опитваше да прогони тъгата си. Мислите му подскачаха по клоните на дърветата и по тревния килим на земята, като дребни животинки, които си играят. Той ги оставяше да се скитат на воля, доволен, че се е освободил от бремето им.