Пар беше близо. Беше почти в ръцете му.
Ако се опълчиш срещу звяра, има опасност сам да се превърнеш в звяр.
Пар беше на път да се превърне в един от тях.
Скоро и това щеше да стане.
Възможно бе, разбира се, Равнинеца да разбере истината за Меча на Шанара преди това. Дали оръжието, което носеше и което Ример Дал му бе преотстъпил толкова лесно, е истинският талисман или някакъв фалшификат? Пар Омсфорд още не знаеше това. Съществуваше пресметнатият риск да разбере. Но и да разбере, какво? И това беше нож с две остриета. Истината можеше да причини на Пар повече зло, отколкото добро…
Ример Дал се изправи и отново приближи до прозореца като сянка в мрака на нощта, загърнат и скрит от светлината. Друидите никога нищо не са разбирали. Аланон беше отживял времето си още преди да се превърне в онова, което целеше Бремен. Друидите — та те използваха магията като глупаци, които си играят с огъня — поразени от възможностите й, но в същото време ужасени от рисковете, които крие. Нищо чудно, че толкова често се опарваха. Въпреки това не се отказваха от своя мистичен дар. Бяха готови прибързано да съдят всички, които се стремяха да владеят силата — и най-вече Шадуините. Те виждаха в тях врагове и се стремяха да ги унищожават.
Ала унищожаваха самите себе си.
От своя страна Шадуините виждаха хармонията и смисъла в живота. За тях магията не беше игра, а самата им същност. Те я обичаха, съхраняваха и боготворяха, без да ограничават проявите й, без да проявяват себична предпазливост да не би някой друг да се възползва от нея. Без предупреждения и заплахи. Без игрички. Шадуините просто бяха онова, което магията правеше от тях, а когато магията бъде приета по този начин, тя може да направи всичко.
Горскитс върхари и скалите на Рун бяха като тъмни гърбици, които се оглеждаха в гладката, сребриста повърхност на Езерото Дъга. Ример Дал гледаше към света и виждаше онова, което Друидите никога не успяха да прозрат.
Този свят принадлежеше на силните, на онези, които можеха да го сграбчат, да си го присвоят, да го преобразят. Той съществуваше, за да бъде използван.
Очите му кръвнишки горяха.
Каква ирония се криеше в това, че толкова дълго всички от рода Омсфорд са служили на Друидите, изпълнявали техните задачи, впускали се в пътешествия, за да откриват несъществуващи истини. Легенди се носеха за това. За Шеа и Флик, за Уил, Брин и Джаир, а сега и за Пар. И то за нищо. Ала ето че краят на всичко се виждаше. Защото Пар щеше да бъде въвлечен в служба на Шадуините и така всички връзки между Друидите и рода Омсфорд щяха да се прекъснат завинаги.
„Пар. Пар. Пар.“
Ример Дал повтаряше това име, сякаш да си вдъхне кураж в нощта. Беше нещо като литания, която го изпълваше със сила, на която нищо не можеше да устои.
Дълго остана той на прозореца, отдаден на представи за бъдещето.
После изведнаж се обърна и заслиза към долната чист на кулата да се нахрани.
II
Избата под мелницата бе плътно обгърната в сенки, бледи снопове светлина се процеждаха през гредите на тавана и бързо чезнеха в мрака. Прогонен от сигурното си убежище из тези празни катакомби и най-сетне задържан пред залостената капандура, откъдето се надяваше да се измъкне, Пар Омсфорд се бе свил като животно, хванато на тясно, и отбранително стискаше Меча на Шанара пред себе си. Тогава онзи нахалник, който го бе преследвал дотук, рязко спря и отметна качулката, която скриваше лицето му.
— Момко — прошепна един познат глас, — това съм аз.
Човекът стоеше с отметната качулка и чернокосата му глава бе открита, ала мракът не позволяваше да го разпознае…
Силуетът колебливо пристъпи напред със сведен нож.
— Пар?
За миг върху лицето на нежелания гост падна бледа светлина и Пар внезапно си отдъхна.
— Падишар! — възкликна той с облекчение. — Нима това си ти?
Дългият нож бе скрит обратно под наметалото и мъжът най-неочаквано ниско се разсмя.
— Самият аз. За бога, изобщо не очаквах да те открия! Търсих те дни наред, пребродих Тирс от край до край, всяко укритие, всеки трап и навсякъде ме причакваха само войници на Федерацията и Шадуински Следотърсачи!
Той се изкачи до края на стълбата и усмихнат разтвори ръце:
— Е, момко. Ела да те видя.
Пар отпусна Меча на Шанара и слезе няколко стъпала надолу, обзет от благодарност.
— Вече бях започнал да си мисля, че си… Боях с че…