Или пък щяха да се окажат истинският враг на расите, както бе предположил Ример Дал?
Докато се спускаха по завоите на пътеката към тъмния пояс на горите, Пар ставаше все по-мрачен. На времето Уокър се тревожеше от мотивите на Аланон. Той пръв предупреди за опасността от Друидите. Какво тогава го беше накарало да промени мнението си? Защо се беше съгласил да възстанови Паранор? На Пар му се искаше да поговори с него поне за миг. Искаше му се да поговори с всеки от останалите, които бяха дошли заедно с него при Рога на Пъкъла. Беше се уморил да бъде самотен и изоставен в мисията си. Беше изтощен от въпросите без отговор.
Два часа по-късно се озоваха в подножието на Драконовия зъб и се скриха под дърветата. Отблясъците на наблюдателните огньове на Федерацията отдавна бяха изчезнали зад скалите и вълнението от откритието на Паранор все повече се превръщаше в колебание. Пар не изрази мислите си, но по погледите, които Дамсон му отправяше, разбираше, че мълчанието му не може да я заблуди. Вече бяха толкова близки и се познаваха толкова добре, че нямаха нужда от думи, за да се разбират. Дамсон можеше да чете мислите му. Тя знаеше какво мисли той; виждаше го по очите й.
Когато навлязоха сред дърветата, тя излезе напред и ги поведе на изток от долната част на планините през гъсталаците към по-високите части, където дърветата бяха по-редки и имаше повече тревни площи и малки поточета, край които можеха да нощуват. Нощта бе изпълнена с едва доловими и нежни звуци, с необезпокоявана хармония. Вятърът беше стихнал и от устните им излизаше пара, докато вървяха. Луната се бе спуснала ниско зад хоризонта, а нямаше и звезди, които да им посочват пътя.
Не бяха изминали повече от миля, когато Дамсон спря на една горска поляна край малко поточе, за да нощуват. Само за няколко часа, предложи тя. Трябваше да тръгнат отново преди зазоряване. Загърнаха се в одеялата, които Кърта им беше дал от едно от подземните си скривалища, и легнаха близо един до друг в мрака, загледани нагоре към дърветата. Пар бе прегърнал с една ръка положения до тялото му Меч. Отново си задаваше въпроса, за какво му е този талисман. Не знаеше дали ще може някога да си отговори.
Отново се питаше от дълбините на душата си, дал наистина е онова, за което го смята.
— Струва ми се, че е нещо добро — прошепна Дамсон, преди той да заспи. — Мисля, че не трябва да е безпокоиш.
Той не можа да разбере напълно думите й, но въпреки че се изкушаваше, не я попита.
Събуди се още по тъмно. Изгряващото слънце едва бе посребрило хоризонта на изток и едва се забелязваше под короните на дърветата. Събуди го тишината, внезапното отсъствие на всякакъв звук — птиците и насекомите бяха замлъкнали, животните се бяха вцепенили, целият околен свят се бе опразнил и умрял. Той седна, стреснат като от кошмарен сън. Ала се оказа събуден от тишината. Мина му през ума, че никой сън не би могъл да бъде толкова ужасен.
Горската полянка бе обгърната от сенки, от дълбоки и топящи се вирчета влага. Мракът надвисваше над въздуха като дим и се забелязваше лека мъглица през дърветата. Ръцете на Пар обгръщаха Меча на Шанара, той стискаше здраво острието пред себе си, сякаш да се защити от собствения си страх. Озърна се наоколо, после още веднаж, и след като нищо не можа да види, предпазливо се изправи на крака. Дамсон също се събуди и сънливо се измъкна от одеялото, опитвайки се да подтисне една прозявка.
Тихо е като смъртта, помисли си Пар. Той вдигна тревожно очи.
Но какво ставаше? Каква бе тази тишина?
Тъкмо в този момент нещо сред горските сенки се раздвижи, леко като сянка на облак, пробягнал пред лицето на луната. Само дето нямаше нито облаци, нито луна — нищо, освен нощното небе и избледняващите звезди.
Дамсон стана и приближи до него.
— Пар? — прошепна тя.
Той не отместваше очи от мърдащия силует, който беше започнал да добива форма. Едно коварно присъствие, неразличимо допреди малко, започна да се очертава в нощта.
Появи се разкривен и прегърбен силует, целия черен и без лице, скрит в наметало и качулка.
Пар се втренчи в него. Нещо в това неочаквано присъствие му беше познато. Почти можеше да го определи. Познат му беше начинът, по който се движеше, по който се държеше, по който дишаше. Но нима бе възможно това?
Силуетът приближи с походка, която не беше походката на човек, нито на животно, а на нещо средно между двете. Излезе прегърбен от дълбокия мрак и когато приближи до тях, дишането му стана шумно. Хм, хм — някаква дрезгава кашлица, съскане. Обгърнато в черното си наметало с качулка, то стоеше пред тях, скрито в мекото покривало на нощта, докато изведнъж вдигна глава и един лъч открои блясъка на огнените му очи.