Пар усети как пръстите на Дамсон се впиват в ръката му.
Това беше Шадуин.
Когато Равнинецът разпозна своя враг, той прие факта смирено и спокойно. В края на краищата трябваше отново да се бори. Трябва още веднъж да призове песента-заклинание. Няма край всичко това, помисли си той потиснато. Където и да отидеше, все го откриваха. Всеки път, когато си мислеше, че използва магията за последен път, се оказваше, че не е за последен. Налагаше му се да я използва отново и отново. И все така.
Шадуинът приближаваше и влачеше крака — една гърбица, обвита в черно. Нещото едва успяваше да се движи и се бе вкопчило в наметалото си, сякаш не можеше да го пусне. Това наметало също беше нещо странно — блестящо черно и чисто като ново, въпреки опърпания мръсен вид на създанието, което го носеше. Пар усети как магията на песента-заклинание се надига в него, без да я вика, като неугасимо огнище. Той я остави да се надигне в него, знаейки колко е безсмислено да се опитва да я спира, разбирайки, че друг избор няма. Той дори не се опита да потърси начин да избяга от поляната. Бягството в края на краищата беше безсмислено. Шадуинът просто щеше да ги преследва. Щеше да продължи да върви по петите им, докато не бъде спрян.
Докато не го убие.
Той примигна при тези думи и при тази мисъл. Този път не! — представи си лицето на войника в стражевата кула, представи си всички лица на загиналите при подобни сблъсъци…
Създанието спря. Покрита в качулката, главата му се тресеше като обсебена от демони, който само то можеше да види. Издаваше някакъв звук, подобен на плач.
Лицето му се вдигна към светлината и Пар Омсфорд почувства как целият свят се сгромоляса под него.
Той видя Кол.
Обезобразено, разкривено, одраскано и мръсно, лицето пред него бе все пак лицето на Кол.
В първия миг си помисли, че полудява. Чу как Дамсон извика от изненада. Усети как неволно се отдръпва назад и видя как брат му полага върховно усилие, за да каже нещо.
— Пар? — произнесе умолително той.
Нададе нисък, отчаян рев, но веднага се спря и с огромно усилие се овладя. Не. Не, това беше изпробвано веднъж, изпробвано безуспешно. Това не е Кол. Това е само един Шадуин, който се прави на брат му, един трик, с който се опитваха да го измамят…
Защо?
Той търсеше отговора слепешком. За да го накарат да полудее, разбира се. Да го накарат… да го принудят…
Той стисна зъби. Кол беше мъртъв! Беше го видял как умира, унищожен в огъня на магията на песента-заклинание — Кол, който беше станал един от тях, Шадуин като този… Нещо му нашепваше едно смътно предупреждение, някакви думи, които на пръв поглед нямаха смисъл, идваха да му кажат нещо. Внимание, Равининецо! Бъди предпазлив!
Ръцете му се бяха вкопчили в Меча на Шанара. Без да се замисля, още погълнат от ужаса на онова, което вижда, той измъкна острието и го изправи пред себе си като защита.
В този миг Шадуинът връхлетя отгоре му, като премина разстоянието между тях за секунди, движейки се далеч по-бързо, отколкото беше възможно за такова разкривено тяло. Скочи отгоре му и нададе мъчителен рев. Лицето на Кол, огромно и ужасяващо, се изпречи точно пред него, тъй че можеше да вдъхне отвратителната му миризма. Разкривените ръце сграбчиха дръжката на Меча на Шанара и се опитаха да я изтръгнат. Равнинеца и Шадуинът сплетоха ръце и крака и се търкулнаха на земята. Пар чу как Дамсон извика, но след това се озова в едно кълбо, което се отдалечаваше от нея, борейки се за притежанието на Меча. Той премести ръката си от калъфката върху дръжката, опитвайки се да вземе надмощие, да измъкне острието. Беше лице срещу лице със своя противник по време на тази борба. Можеше да надникне дълбоко в очите на брат си…
Не! Не, не беше възможно!
Търкаляха се между дърветата сред тревите, които брулеха и полепваха по ръцете и лицата им. Ножницата на Меча изпадна и между тях се оголи само острото като бръснач метално острие, което в боричкането си дърпаха в едната или в другата посока като махало. Пар се оплете в гънките на странното блестящо наметало и усещането от неговия допир до кожата му беше отблъскващо, като докосване до нещо живо. Той с всички сили отхвърли увилото се около него платно. Силно го изрита и заби коляното си в тялото на Шадуина, който простена. Но въпреки това не го пусна, ръцете му стискаха острието в мъртва хватка. Пар беше бесен. Изглежда единствената цел на Шадуина бе да докопа Меча. Той не отместваше очи от острието. Лицето му бе мършаво и празно. Пар протегна ръце да се добере до дръжката, като се залови близо до ръцете на своя противник и усети допира на грубата му, потна кожа. Всеки се стремеше да се отскубне от другия. Те сплетоха пръсти и мятаха и виеха тела.