Тя стисна другата половина на Халката в ръце.
— Така ще те намеря, Пар. Никога няма да престана да те търся.
Той стисна Халката между пръстите си. Имаше чувството, че под краката му се разтваря пропаст, за да го погълне.
— Съжалявам, Дамсон — прошепна той. — Не исках да става така. Щях да удържа обещанието си, ако можех. Но Кол е жив и аз не мога…
— Не — тя сложи пръсти на устните му, за да го накара да замълчи. — Не казвай нищо повече, разбирам. Обичам те.
Той я целуна и я задържа близо до себе си, за да запази жив спомена за нейното доксосване и присъствие. После я пусна, намери калъфката на Меча, сгъна одеалото и го преметна през рамо.
— Ще се върна при теб — повтори той. — Обещавам ти да се върна.
Тя кимна безмълвно и не отмести поглед, тъй че той трябваше да се обърне и се изгуби бързо сред дърветата.
VIII
Рано следобед на другия ден сгпед раздялата на Пар и Дамсон пред Морган Лех най-сетрне се появи крайграничният град Варфлийт. Беше късно лято и дните бяха дълги и мудни, а горещината се надигаше още по изгрев слънце и продължаваше късно след настъпването на здрача. Планинецът бе застанал на една височина северно от града и гледаше скупчените сгради и кривите улички, като си мислеше, че за него вече нищо няма да бъде същото.
Преди повече от две седмици се бе разделил с Уокър Бо — Мрачния чичо бе отишъл да търси Паранор, Черният камък на Елфите бе неговият ключ към вратите на времето и пространството, които бяха заключили крепостта на Друидите, а Планинеца бе дошъл да търси Падишар Крийл и братята Омсфорд.
Две седмици. Морган въздъхна. Той трябваше да стигне Варфлийт за два дни, дори ако ходи пеша. Но напоследък нищо не се развиваше така, както го беше очаквал.
Последните му патила бяха нещо като ирония на съдбата, след всичко преживяно през последните седмици. Когато се раздели с Уокър, той тръгна по Драконовия зъб на юг по западния бряг на Раб. Стигна долния ръкав на реката по залез слънце на втория ден и отседна да преношува наблизо, с намерение да прекоси реката при изгрев слънце и да приключи пътуването си на следващия ден. Равнините бяха знойни и прашни и имаше петна от същата болест, която бе белязала Четирите земи навсякъде — парчета земя, отровена цялата. Мислеше си, че е успял да ги избегне по пътя, да върви по-далеч от тях. Но когато се събуди на третея ден сутринта, целият гореше в треска и така му се виеше свят, че едва можеше да ходи. Пийна малко вода и пак легна с надеждата, че прилошаването му ще отмине. Но към обяд все още едва успяваше да седне. С усилие се изправи на краката си и тогава си даде сметка колко му е зле и разбра, чу трябва веднага да потърси помощ. Така го болеше стомах, че не можеше да се изправи, а гърлото му гореше. Не се чувстваше достатъчно силен, за да прекоси реката и затова тръгна нагоре по течението й по посока на Равнините. Вече халюцинираше, когато стигна една ферма, разположена в сенчеста елхова горичка. Довлече се до вратата, като едва се държеше на крака и дори не можеше да говори. Щом отвориха, той направо се свлече на прага.
Седем дни поред той спа, като ту изпадаше в безсъзнание, ту се будеше за кратко, колкото да хапне и да пийне малко вода, която му даваха онези, които го бяха приютили. Не виждаше никакви лица. Чуваше само неясни гласове. Понякога изпадаше в делириум, мяташе се и викаше, преживявайки отново ужасите в Елдуист и Ул Белк, като все отново и отново пред очите му се явяваше измъченото лице на Куикнинг, когато умираше. И той отново преживяваше мъката, която бе преживял, докато безпомощно стоеше край нея. Понякога виждаше Пар и Кол Омсфорд, които сякаш го викаха отдалеч и винаги се уверяваше, че колкото и да се опитва, не може да ги достигне. В сънищата му се явяваха и онези черни създания, сенки без лица, които неочаквано го нападаха в гръб — безлични присъствия, които все пак не можеше да сбърка с никои други. Той бягаше от тях, криеше се, отчаяно се опитваше да се пребори с тях — но те винаги оставаха далеч и го плашеха по един неразбираем начин.
Треската му премина в края на първата седмица. Когато най-сетне можа да отвори очи и да различи младото семейство, което се бе грижило за него, той прочете по лицата им явно облекчение и си даде сметка колко близо до смъртта е бил. Болестта го беше оставила без сили и в продължение на няколко дни не можеше да се храни сам. Успяваше да се задържа по малко буден и да разговаря. Младата жена със сламеноруса коса и светло-сини очи се грижеше за него, докато съпругът й работеше на полето. Тя му се усмихна съчувствено и каза, че сигурно кошмарите му са били твърде тежки. Предложи му супа, хляб и вода, и малка чаша бира. Той ги прие с благодарност и многократно й благодари, че се е грижила за него. Понякога се появяваше съпругът й, застанал до нея и загледан към него, със свободни обноски и загоряло от слънцето лице, с добри очи и широка усмивка. Веднаж спомена, че мечът на Морган е на сигурно място и не се е загубил. Очевидно това също е било част от бълнуванията му.