В края на двете седмици Морган вече се хранеше с тях на масата и всеки ден силите му се възстановяваха, почти се връщаше към нормалното си състояние. Спомените му обаче оставаха — чувството за болка и гадене, чувството за безпомощност, страхът, че болестта е вратата към мрака, който щеше да се спусне над него в края на живота му. Спомените оставаха, защото Морган беше на косъм от смъртта твърде често през последните няколко седмици, за да може лесно да ги отхвърли. Преживяното бе оставило своите следи като белези след битка и дори фермерът и жена му успяха да забележат по очите и лицето му онова, което му се бе случило. Те никога не попитаха за обяснение, но можеха да го видят.
Той им предложи да им плати за грижите, но те отказаха. Когато след седемнайсет дни се сбогува с тях, той пусна половината от парите, които му бяха останали, в джоба на престилката на съпругата, тъй че тя да не забележи. Те останаха загледани след него, като родители след дете, докато той се изгуби от погледа им.
И така, не само пристигането му във Варфлийт, но и издирването на Падишар, Пар и Кол беше задълго отложено, но и у него се бе събудило чувството за собствената му смъртност. Морган Лех бе дошъл от Елдуист и Чарналите без да се е примирил със смъртта на Кукнинг, съсипан от чувството за загуба, удивен от силата, с която тя бе изпълнила заръката на баща си да отдаде живота си, за да върне живота на земята. Макар че бе същество, създадено от първични елементи, тя се бе превърнала повече в човек, отколкото баща й бе очаквал, но все пак за Морган тя си оставаше енигма, която той едва ли щеше да успее да разбере. Наред с това той изпитваше безспорна гордост от силата, която бе успял да прояви, за да й помогне да победи Ул Белк, и от това, че бе си възвърнал магията на Меча на Лех. Когато Мечът бе отново цял, някак самият Морган бе постигнал цялостност. Кукнинг му бе дарила това. Загубвайки я, Морган осъзна, че по някакъв начин бе намерил себе си. Противоречието между това, което бе загубил и спечелил, го разкъсваше, докато пътуваше на юг с Уокър и Хорнър Дийс — един конфликт, който никога нямаше да бъде разрешен изцяло и едва след като болестта го повали, тази яростна борба в него отстъпи пред по-съществената нужда да се бори за живота си.
Сега, когато гледаше града пред себе си, след като бе се измъкнал от няколко кошмарни свята, от животите, които бе преживял в тези светове, толкова далечни, че сякаш ги бе живял друг човек, Морган съзнаваше, че стои в началото на един нов живот. Питаше се дали онези, които го познаваха от стария му живот, щяха да разберат кой е той сега.
Влезе във Варфлийт като един от пътниците, идващи от север — един Южняк, измъчен и съсипан от грижи, които си бяха негова работа, тъй че хората от града не му обръщаха никакво внимание. Те в края на краищата си имаха своите собствени проблеми. Премина през бедните квартали, където семейства живееха в схлупени колиби и деца просеха по улиците, и отново си даде сметка, колко малко бе направил Федеративният протекторат, за да помогне на когото и да било в Калахорн. Навлезе в центъра на града, където неприятно се смесваха миризмите на готвене и канализация, търговци рекламираха стоките си с прегракнали гласове от фургони и павилиони и обслужваха онези, които имаха пари да плащат. Войници на Федерацията патрулираха по улиците и всяваха страх навсякъде, където се появят, и изглеждаха също толкова притеснени, колкото и хората, които трябваше да охраняват. Ако им се махнат оръжията и униформите, мислеше си мрачно Планинеца, трудно ще бъде да се различат едни от други.
Той стигна до един магазин за дрехи и с остатъка от парите си си купи панталони, туника, едно хубаво планинско наметало и нови обувки. Собствените му дрехи бяха излинели, изцапани и протрити, и той ги остави в магазина на тръгване, като си взе само оръжието. Попита къде се намира „Свирката“, без да бъде съвсем наясно какво точно е това. Магазинерът му каза, че е кръчма в центъра на града на кръстовището Уивърн.