Проправяйки си път през тълпите от хора в обедната горещина, Морган отново си припомни напътствията, които му бе дал Падишар Крийл преди седмици. Той трябваше да отиде в „Свирката“ и да покаже пръстена с гравирания ястреб на жена на име Мати Ро. Тя щеше да му каже как да намери Падишар. Морган напипа пръстена с ястреба в дъното на джоба си, оставен на сигурно място, докато потрябва. Помисли си колко често се бе съмнявал, че този момент изобщо ще дойде. Опипа пръстена и грубата емблема се вряза в пръстите му, навявайки му спомени за водача на независимите. Питаше се дали Падишар Крийл също се е връщал от света на мьртвите толкова често, колкото и самият той през последните няколко седмици. Мисълта за това го накара горчиво да се усмихне.
Той намери Уиърнското кръстовище и се озова на площад, заобиколен от кръчми, ханове и увеселителни домове. Не беше особено привлекателна част на града, но бе пълна с хора. Той придърпа Меча на Лех, метнат на гърба му, затегна ремъците, чувствайки се тъжен и угрижен и в същото време с приповдигнат дух — странна смесица, но някак си отговаряща на случая. Болестта и загубата го бяха изтощили, но той бе оцелял и това го правеше по-решителен. Вече вярваше, че не са много нещата, които не би успял да преодолее. Нужна му беше тази убеденост. Седмици наред бе наблюдавал своите приятели и спътници да отпадат по пътя. Някои станаха жертва на съдбата, други — на чуждите машинации. Видя как собствените му планове многократно се променяха, намеренията му се отклоняваха много пъти, за да ги подчини на по-висша — или поне на различна цел. Във всички случаи бе правил онова, което му се струваше правилно, и нямаше причини да се упреква. Но беше уморен от това животът му да се пренарежда като мебели в стая, където всеки път, щом се огледа, всичко бе на различно място. Беше зачел последното желание на Стеф и бе отишъл в Кулхавен да намери баба Елиза и леля Джилд. После се беше посветил на Куикнинг и на нейното пътуване до Елдуист. Сега беше време да направи онова, което си бе обещал, откакто бе избягал от Тирс и Шахтата. Време беше да намери Пар и Кол, да ги пази, доколкото може и да се погрижи да остане с тях, докато…
Той сви рамене. Ами, докато те се нуждаят от него — независимо кога.
И къде ли са сега? — питаше се той за стотен път. Какво ли се беше случило с тях, откакто избягаха?
Мисълта за двамата братя го притесняваше. Винаги го бе притеснявала. Бе минало твърде много време, откакто се бе разделил с тях. Заплахата от Шадуините за Равнинеца бе твърде голяма, за да бъде оставен сам. Надяваше се Падишар да го е намерил досега. Надяваше се при него нещата да са потръгнали по-гладко.
Но едва ли можеше да бъде сигурен в това.
Той стигна до площада и видя кръчмата „Свирката“ в дъното отляво. Един протрит дървен надпис, укрепен с винетки и голяма димяща чаша над името, сочеше къде се намира. Това беше сграда с дървена облицовка, свързана с всяка от съседните постройки с обща стена. Издигаше се на три етажа, с прозорци със спуснати завеси на втория и третия етаж, където сигурно се намираха жилищата на собствениците и техните семейства или спални за даване под наем. Площадът бе претъпкан от хора, които сновяха насам-натам. Някои се шляеха от кръчма на кръчма, други бяха толкова пияни, че едва се държаха на краката си. Морган ги избягваше, отдръпваше се, за да направи място на минувачите. До него достигаше неприятната миризма на потни и мръсни тела и вонята на улиците. Това кръстовище Уивърн, мислеше си той, е една клоака.
Стигна отворената врата на „Свирката“, прекрачи прага и с удивление откри, че отвътре кръчмата изглежда съвършено различна. Макар че бе просто и оскъдно обзаведена, подовете бяха изтъркани и чисти, дървената облицовка на бара бе излъскана до блясък, масите, столовете и табуретките бяха добре подредени и навсякъде ухаеше на кедрово дърво и лак. Буретата с бира грееха от чистота, подредени до стената зад бара, а шкафът за чаши беше със стъклени врати и метална рамка. В края на щанда имаше тежка двукрила врата. В стената вляво се намираше масивна каменна камина и едно тясно стълбище вдясно водеше до горния етаж. На самия щанд бяха поставени бокали за сервиране и кърпи за бърсане.
Но нещо друго привлече вниманието на Морган, нещо, което тук бе толкова не на място, че той погледна още веднаж, за да се увери, че не се е излъгал.
Върху лавиците и шкафа за чаши в големи вази бяха наредени цветя.
Цветя, нима тук можеше да има цветя! Той поклати глава. Двукрилата врата се отвори и оттам се появи момче с метла в ръката. То бе високо и слабо, с ниско подрязана черна коса и изящни, почти деликатни черти на лицето. Движеше се много грациозно покрай бара, сякаш едва ли не танцуваше, размахвайки метлата пред себе си, погълнато от мислите си. Подсвиркваше си тихо, защото още не бе забелязало Морган.