Той се размърда достатъчно шумно, за да предупреди за присъствието си и момчето веднага вдигна поглед.
— Затворено е — каза то. Сините му очи не се отместваха от Планинеца, гледайки го открито, почти предизвикателно. — Отваряме по здрач.
Морган също го погледна. Лицето на момчето бе гладко и без брада, ръцете му дълги и тънки. Носеше широки и безформени дрехи, които му висяха като на пръчка и колан на тънката си талия. Беше обуто в рязани обувки, плътно прилепнали по краката му.
— Това ли е „Свирката“? — попита Морган, за да се увери.
Момчето кимна.
— Елате по-късно. Първо си вземете една баня.
Морган примигна. Да си вземе баня ли?
— Търся един човек — каза той, започвайки да се чувства неловко от упорития поглед на момчето.
То само сви рамене.
— Не мога да ти помогна. Тук нима никой освен мене. Потърси отсреща.
— Благодаря, но аз не търся просто компания… — започна Морган.
Момчето вече се беше обърнало и помиташе с метлата пода около бара.
— Затворено е — повтори то, сякаш нямаше за какво повече да говорят.
Морган пристъпи напред и каза, леко подразнен:
— Почакай за момент — и той го хвана за рамото. — Само за момент. Казваш, че си сам тук, така ли?
Момчето плавно се обърна при докосването на Морган, вдигна метлата и удари Планинеца под ребрата. Морган се преви, парализиран от удара, падна на едното си коляно и едва успя да си поеме дъх.
Момчето се приближи и се наведе над него.
— Казах ти, че е затворено. Слушай каквото ти се говори. — То помогна на Морган да се изправи на крака, учудващо силно за слабото си тяло и го поведе към вратата. — Ела по-късно, когато отворим.
Морган се озова на улицата, облегна се на дървената облицовка на сградата, притискайки тяло, сякаш да не се разпадне — което не беше далеч от истината, като се има предвид как се чувстваше. Пое си дълбоко дъх няколко пъти и почака, докато болката в гърдите му премине.
Та това е смешно, ядно си помисли той. Едно момче!
Най-сетне успя да се изправи, поглади гърдите си, оправи ремъците на меча, които бяха започнали да го жулят, и отново влезе през вратата на „Свирката“.
Момчето, което вече метеше зад щанда, не се зарадва, като го видя.
— Какво има пак? — троснато попита то. Планинеца приближи до бара с освирепял поглед.
— Какво има пак ли? Нищо нямаше, преди да дойда тук. Не ти ли се струва, че действаш малко прибързано с тази метла?
Момчето сви рамене.
— Казах ти да си вървиш, а ти не го направи. Какво друго очакваше?
— Може би известна помощ. Аз ти казах, че търся един човек.
Момчето отегчено въздъхна.
— Всеки търси някого — особено хората, които идват тук — то говореше ниско и безизразно — идват да пийнат и да се поразсеят, да си намерят компания. Нямам нищо против. Но когато отворим. А сега е затворено, ясно?
Морган започна да губи търпение. Той тръсна глава.
— Аз ще ти кажа какво ми е ясно. Ясно ми е, че ти нямаш никакви обноски. Някой трябва да ти издърпа ушите.
Момчето остави метлата долу и отпусна тънките си ръце на бара.
— Е, няма да бъдеш ти този някой. А сега се обърни кръгом и хайде към вратата. Забрави онова, което ти казах преди. Недей да идваш по-късно. Изобщо недей да идваш.
За миг на Морган му се искаше да протегне ръка през бара, да хване момчето за врата и да го издърпа оттам. Но споменът за дръжката на метлата не окуражаваше подобни прибързани действия, а и момчето съвсем не изглеждаше уплашено от него.
Той потисна яда си, скръсти ръце на гърдите си упорито повтори своя въпрос.
— Има ли някой освен тебе, с когото бих могъл да поприказвам?
Момчето поклати глава.
— Може би собственикът?
Момчето поклати глава.
— Не? — Морган реши да си опита късмета. — Не е ли името на собственика Мати Ро?
В сините очи просветна нещо като признание, но само след миг изчезна.
— Не.
Морган бавно кимна с глава.
— Но ти знаеш коя е Мати Ро, нали? — той изрече това като нещо, което се разбира от само себе си.