Момчето продължаваше да го гледа непреклонно.
— Уморих се да приказвам с тебе.
Морган не обърна внимание на думите му.
— Мати Ро. Нея съм дошъл да търся. Пътувах дълго. И затова наистина се нуждая от баня, както неучтиво отбеляза. Мати Ро. Не търся анонимна компания за нещо, за което е нетактично да се спомене — не, много благодаря — в гласа му се долавяше нотка на раздразнение. — Мати Ро. Това име ти е известно. Тъй че, ако искаш да се отървеш от мене, просто ми кажи къде да я намеря и аз се махам веднага.
Той зачака със скръстени ръце, закован на място. Момчето го гледаше с все същото изражение, без да отмества очи от него. Но ръцете му се плъзнаха зад бара и когато ги вдигна, държеше тънко наострена кама. Явно нищо не би го спряло да си послужи с нея.
— Това пък какво е? — тихо попита Морган. — Наистина ли съм толкова нежелан тук?
Момчето стоеше, неподвижно като камък.
— Кой си ти? Какво искаш от Мати Ро?
Морган поклати глава.
— Това засяга само нас с нея — отвърна той, а после добави — Ще ти кажа само едно. Не съм тук, за да създавам неприятности. Просто трябва да поговоря с нея.
Момчето дълго го изучаваше, без да помръдне, с неподвижен и съсредоточен поглед. Беше застанало зад бара като статуя и Морган имаше неприятното чувство, че се колебае дали да избяга или да го нападне. Морган следеше очите и ръцете му, за да забележи кое от двете ще избере, но момчето не се и помръдваше. Уличните звуци долитаха през отворената врата, остри и досадни в тишината.
— Аз съм Мати Ро — каза момчето.
Морган се опули. Едва не се разсмя на глас, почти беше на път да каже нещо от рода на това, колко е смешна цялата тази ситуация. Но гласът на момчето го спря. Той го разгледа по-внимателно — нежните изящни черти, гънките ръце, слабото тяло, скрито под широките дрехи, държането му. Спомни си как се движеше. Всичко това не подхождаше на едно момче. Но на момиче…
Той бавно кимна с глава.
— Мати Ро — каза той, все още без да може да скрие изненадата си. — А аз си мислех, че си… че си…
Момичето кимна.
— Така и трябваше да мислиш — тя не отместваше ръка от камата. — Какво искаш от мене?
В първия миг Морган не отговори. Още не можеше да приеме, че е объркал момичето с момче. И още по-лошо, че се бе оставил да го изкара такъв глупак. Но когато човек живее на Уивърнското кръстовище, той трябва да умее да използва всички средства за семозащита. Момичето беше умно. Трябваше да признае, че дегизацията му беше добра.
Той бръкна в джоба на туниката си, извади оттам пръстена с емблемата на ястреб и й го показа.
— Познаваш ли това?
Тя хвърли бърз поглед на пръстена и отново силно стисна камата.
— Кой си ти? — попита тя.
— Морган Лех — каза той. — И двамата знаем кой ми е дал този пръстен. Той ми каза да дойда при теб, когато поискам да го намеря.
— Аз зная кой си — заяви тя. Погледът й остана съсредоточен и изпитателен. — Още ли носиш счупения меч, Морган Лех?
През съзнанието му премина образът на умиращата Куикнинг.
— Не — тихо отвърна той. — Вече отново е цял.
Той се отърси от болката на спомена и с усилие над себе си вдигна ръка през рамо, за да докосне дръжката на меча.
— Искаш ли да го погледнеш?
Тя поклати отрицателно глава.
— Съжалявам, че те посрещнах толкова зле, но човек не знае на кого може да се довери. Федерацията има шпиони навсякъде. Преследвачите се срещат по-често от когато и да било.
Тя върна камата под бара. После изглежда се поколеба какво да стори. Накрая попита:
— Искаш ли нещо за ядене?
Той отвърна, че иска и тя го преведе през двукрилата врата отзад в кухнята, където го настани на малка масичка, сипа му яхния от котлето, окачено на огъня над камината, отряза няколко филии хляб, наля бира в една халба и занесе всичко това до мястото му. Той се нахвърли на яденето като за първи път изпита истински глад. В една ваза на масата имаше диви цветя и той леко ги докосна. Тя мълчаливо го наблюдаваше със същия сериозен израз на лицето, изучавайки го със своя прям, любопитен поглед. Кухнята беше учудващо хладна, от отворената задна врата духаше слаб вятър и излизаше през отдушника на камината. От улицата продължаваха да долитат гласове, но Планинеца и момичето не им обръщаха внимание.
— Трябвало ти е доста време да стигнеш дотук — каза тя, след като той се нахрани. Отнесе чиниите в умивалника и започна да ги мие. — Той те очакваше по-рано.