— Къде е сега? — попита Морган. И двамата полагаха големи усилия да избегнат произнасянето на името на Падишар Крийл, сякаш това би могло да събуди подозрението на шпионите на Федерацията.
— Той къде ти каза, че ще бъде? — отвърна му тя на въпроса с въпрос.
Още ме изпитва, помисли си Морган.
— На Огнеръбата планина. Искам да ми кажеш нещо. Ти си твърде предпазлива с мен. А аз как да разбера, че мога да ти се доверя? Откъде да знам, че си наистина Мати Ро?
Тя довърши миенето на чиниите, остави ги да се сушат на поставката и се обърна да го погледне.
— Няма откъде. Но след като ти търсиш мене, а не аз, трябва да ме приемеш на доверие.
Той се изправи.
— Не звучи много убедително.
Тя сви рамене.
— А защо да звучи убедително? Не ми е до това, да те убеждавам. Държа само да съм сигурна, че си този, за когото се представяш.
— И сигурна ли си?
Тя го изгледа.
— Донякъде.
Погледът й бе непроницаем. Той поклати глава.
— Кога мислиш, че може да се убедиш?
— Скоро.
— И какво ще стане, ако решиш, че те лъжа? Ако решиш, че съм някой друг?
Тя приближи и застана отсреща му на масата, докато сините й очи станаха толкова светли, сякаш бяха погълнали цялата светлина.
— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам — отвърна тя. Погледна го предизвикателно в очите. — „Свирката“ е отворена до полунощ. Когато затворим, ще поговорим какво да правим оттук нататък.
Когато тя се обърна и се отдалечи, той можешсда се закълне, че се усмихва.
IX
Морган прекара остатъка от деня в кухнята с една възрастна жена, която дойде да готви, но през повечето време си наливаше бира от една метална бутилка и крадеше храна от чиниите. Старицата почти не го поглеждаше, но и когато го погледнеше, то беше само колкото да смотолеви нещо неразбираемо за тези пусти мъже, тъй че той през по-голямата част от времето бе оставен сам. Окъпа се в стара каца в една от задните стаи (каза си че го прави, защото иска, а не защото Мати Ро му бе намекнала). Пренесе горещата вода във ведра, стоплени на огъня, докато напълни бъчвата така, че да може да се потопи в нея. Отпусна се във водата, докато целият прах и мърсотия се свлече от него и стоя дълго, след като водата изстина.
Когато отвориха „Свирката“, той излезе от кухнята и отиде да се поогледа из кръчмата. Застана на бара и започна да наблюдава как гражданите на Варфлийт идват и си отиват. Тълпата — мъже и жени — бяха добре облечени и веднага стана ясно, че „Свирката“ не е работническа кръчма. Част от масите бяха заети от федеративни офицери, някои от които бяха дошли с жените и приятелките си. Разговорите и смеховетге не бяха прекалено високи и никой не се държеше особено разюздано. От време на време Федеративни патрули спираха пред вратата да надникнат, но бързо отминаваха. Едър мъж с черна къдрава коса наливаше бира от буретата, а една сервитьорка разнасяше подноси с бира по масите.
Мати Ро също изглеждаше заета, макар че в началото Морган не разбра в какво по-точно се състои работата й. Помиташе пода, почистваше масите, поприбираше нещо. Чак след като я наблюдава известно време, той разбра, че всъщност целта й е да подслушва разговорите на посетителите на кръчмата. Тя беше непрекъснато заета с нещо и създаваше впечатление, че не се спира никъде нито за миг. Присъствието й беше съвършено ненатрапчиво. Морган не можеше да определи дали я възприемат като момиче или не, но във всеки случай никой не й обръщаше особено внимание.
След известно време тя доближи до бара, понесла поднос, отрупан с празни чаши и застана до него. Както протягаше ръка да вземе чиста салфетка, му промърмори:
— Така, както си застанал, привличаш вниманието. Върни се обратно в кухнята.
После отново се върна към посетителите.
Той я послуша, макар че се подразни.
В полунощ „Свирката“ бе затворена. Морган помогна да почистят, след което старата готвачка и човекът на щанда казаха „лека нощ“ и си тръгнаха през задния вход. Мати Ро изгаси лампите в помещението, провери дали вратите са заключени и се върна в кухнята. Морган я чакаше на малката масичка. Тя приближи и седна насреща му.
— И какво научи тази вечер? — попита той полу на шега. — Нещо полезно ли?
Тя хладно го изгледа.
— Реших, че мога да ти се доверя — обяви тя.
Усмивката му изчезна.