— Благодаря.
— Защото ако не си този, за когото се представяш, тогава трябва да си най-нескопосния шпионин на Федерацията, когото съм виждала.
Той сключи ръце предохранително.
— Забрави благодарностите. Вземам си ги обратно.
— Носи се слух — каза тя, — че Федерацията е заловила Падишар в Тирс. — Морган замръзна. Сините очи не се отместваха от него. — Опитал се да проникне в затвора. Чух един командир от Федерацията да говори за това. Твърдят, че са го хванали.
Морган се замисли за момент.
— Падишар трудно може да бъде хванат. Сигурно е само слух.
Тя кимна.
— Може би. До неотдавна твърдяха, че са го убили при Джут. Говореше се, че е свършено с Движението. — Тя замълча. — Във всеки случай ще разберем каква е истината, като отидем на Огнеръбата планина.
— Ще отидем ли? — моментално запита Морган.
— Тръгваме — каза тя и се изправи. — Помогни ми да приготвя храна. Ще вземем и одеяла. Трябва да се измъкнем, преди да е станало светло. По-добре да не ни виждат, че заминаваме.
Той се изправи и отиде до килерчето с провизии.
— Ами кръчмата? — попита той. — Не трябва ли някой да се грижи за нея?
— Кръчмата ще остане затворена, докато се върна.
Той вдигна очи, докато слагаше хляба в торбата.
— Ти ме излъга, нали? Ти си собственичката.
Тя срещна погледа му, без да отмести очи.
— Не ставай глупав, Планинецо. Не съм те излъгала. Аз съм стопанката, но не и собственичка. Собственикът е Падишар Крийл.
Приготвиха провизии и завивки, метнаха всичко на гръб и излязоха през задния вход в нощта. Беше топло и във въздуха се носеха градските миризми. Те бързаха из пустите улици и алеи, като внимаваха да не се натъкнат на патрули на Федерацията. Момичето бе мълчаливо като призрак и се плъзгаше покрай сенките на сградите, тънко като вейка. Морган забеляза, че бе взело камата, която държеше скрита под тезгяха — острието й се подаваше под багажа на гърба й. Мина му през ум неприятната мисъл, че може да си е понесла и метлата. Поне онези странни челици бяха сменени от по-удобни цели обувки.
Излязоха от града и се отправиха на север към Мермидон, преминаха реката по плитчините и поеха на изток. Следваха линията на Драконовия зъб и призори отново се отправиха в северна посока по течението на Раб. Вървяха без да спират до залез слънце. Спряха само за кратко да хапнат и да изчакат да премине най-голямата горещина. Равнините бяха прашни, сухи и безжизнени и по пътя не им се случи нищо особено. Момичето говореше малко и за Морган това беше по-добре.
По залез слънце се настаниха недалеч от Драконовия зъб, край един от притоците на Раб, сред една ясенова горичка, чиито дървета се бяха подредили сред скалите като войници в поход. Вечеряха, докато слънцето се скри зад планините и златистосребристата мараня в равнините и небето се стопи. След като се навечеряха, те седнаха и се загледаха в настъпващия здрач. Водите на реката посребряваха на лунната и звездна светлината.
— Падишар ми е казвал, че си спасил живота му — промълви след време момичето.
По време на вечерята тя не бе изрекла ни дума. Морган изненадано вдигна очи. Това заявление бе дошло твърде неочаквано. Тя го наблюдаваше, странните й сини очи бяха бездънни.
— Междувременно спасих и своя живот — отвърна той — тъй че не съм действал съвсем безкористно.
Тя скръсти ръце.
— Той ми поръча да те пазя и да се грижа за тебе. Смяташе, че щом те видя, веднага ще те позная.
Изражението й си оставаше непроменено. Морган не можа да сдържи усмивката си.
— Е, и той, като всеки, може да сбърка.
Той изчака отговора й, но когато тя нищо не отвърна, добави, малко позасегнат:
— Може и да не ти се вярва, но аз прекрасно умея да се грижа за себе си.
Тя погледна встрани и зае по-удобно положение. Очите й проблясваха на светлината на звездите.
— Разкажи ми за родното си място.
Той малко се пообърка и поколеба.
— Какво те интересува?
— Нещо за Планините.
Отначало си помисли, че тя сигурно иска да го измъчва, но отхвърли подобна мисъл. Пое си дълбоко дъх, изтегна се и започна да си спомня.
— Това са най-красивите места по Четирите земи — започна той и продължи да ги описва подробно — хълмовете с техните килими от сини, бледолилави и жълти цветя, потоците, замръзнали призори и алено обагрени по залез слънце, мъглата напролет и есен, горите и поляните, чувството за омиротворение и безвремие. Планините бяха неговата страст, особено след като бе далеч от тях вече седмици наред. Отново си даде сметка колко е привързан към родното си място, макар че отдавна бе окупирано от Федерацията — защото то принадлежеше на него, не на тях, той го носеше в чувствата и съзнанието си, пазеше историята му в кръвта си, а за тях това никога нямаше да бъде така.