Той свърши и тя остана смълчана. После каза:
— Харесва ми как описваш родното си място, как го обичаш. Струва ми се, че и аз бих го обичала така, ако живеех там.
— Сигурно — увери я той, загледан в профила на лицето й, докато тя бе зареяла поглед към Раб. — Но според мене всеки изпитва същото към родното си място.
— Аз — не — отвърна тя.
— Защо не? — понадигна се той.
Тя сбръчка чело. Гладките й черти съвсем лекичко се сбърчиха, но това й придаде съвсем различен вид, едновременно замислен и отдалечен.
— Вероятно защото нямам добри спомени. Родена съм в малка ферма, южно от Варфлийт. В долината бяхме само неколцина семейства. Живеех там с родителите си, с брат си и сестра си. Аз бях най-малката. Отглеждахме дойни крави и зърно. През лятото полята бяха златисти като слънцето. През есента земята бе черна след оранта — тя сви рамене. — Не си спомням нищо повече. Само онази болест. Струва ми се, че с било много отдавна, но изглежда се лъжа. Първо се зарази земята, после добитъкът и накрая моето семейство. Всичко започна да умира. Всички. Първо сестра ми, после майка ми, братята ми и баща ми. Същото стана и с хората от съседните ферми. Съвсем изведнъж. Само за няколко месеца всички измряха. Една жена от съседната ферма ме намери и ме взе във Варфлийт при нея. Бяхме останали само двете. Аз бях шестгодишна.
Тя разказваше всичко това, сякаш в него нямаше нищо необичайно. Гласът й не звучеше разчувствано. Свърши разказа си и се загледа настрани.
— Струва ми се, че идва дъжд — каза тя.
Те спаха до зори, закусиха с хляб, плодове и сирене и тръгнаха отново на север. По небето бяха започнали да надвисват облаци и още щом се събудиха и прекосиха Раб, започна да вали. Трещяха гръмотевици и светкавици пронизваха гъстия мрак. Дъждът рукна като из ведро и те се прислониха на завет под един стар явор, издигнал се над скалите. Отърсиха лицата и дрехите си от водата и седнаха, за да изчакат да отмине бурята. Захладня и планините просветляха от влагата. Те седяха рамо до рамо, облегнати на явора, загледани в мъглата и заслушани в шума на дъжда.
— Как се запозна с Падишар? — попита Морган след известно мълчание.
Тя сви колене и ги обгърна с ръце. Дъждовни капки се стичаха по кожата й и проблясваха в черните й коси.
— Когато пораснах достатъчно, за да работя, станах чирак на Бурсука. Той ме научи да кова желязо и да се бия. Много скоро станах по-добра от него и в двете. Ето защо той ме привлече в Движението и така се запознах с Падишар.
В съзнанието на Морган изникнаха редица спомени за Бурсука. Той им се отдаде за момент, но бързо ги прогони.
— Откога поддържаш „Свирката“?
— От няколко години. Това ми дава възможност да научавам неща, които са от полза за независимите. Засега ме устройва.
Той погледна към нея.
— Но не искаш да останеш там до края на живота си, това ли имаш предвид?
Тя леко му се усмихна.
— Не е място за мене.
— А кое е за теб?
— Още не зная. Ами ти?
Той се замисли.
— Струва ми се, че и аз не зная. През последните седмици не ми е оставало време да мисля за друго, освеи за онова, което става в момента. Трябваше да бягам толкова бързо, че не съм имал време да спра и да размисля.
Тя се облегна назад.
— Аз не съм бягала. Стоях на място и чаках нещо да се случи.
Той се поотмести, за да погледне лицето й.
— И с мене беше така преди да тръгна на север. През цялото време мислех само как да отровя живота на федеративните окупатори — на всички онези офицери и войници, които живееха в родното място на моето семейство, все едно, че им е бащиния. Въобразявах си, че правя нещо, а всъщност стоях на едно място.
Тя го изгледа заинтригувана.
— А сега вместо това бягаш. Каква е разликата?
Той се усмихна и сви рамене.
— Поне поопознах страната.
Дъждът понамаля, небето започна да се прояснява и те отново поеха на път. Морган хвърляше от време на време по някой поглед на Мати Ро, наблюдаваше израза й, силуета, походката. Струваше му се интригуваща, загатваща много повече, отколкото си позволяваше да покаже. На вид беше хладна и целенасочена — една грижливо поддържана маска, която прикриваше по-силни дълбоки емоции. Той беше убеден, без да разбира защо, че тя е способна едва ли не на всичко.