Той поведе Морган и Мати Ро по отвесния склон. Патрулът, който ги доведе, изчезна така неочаквано, както беше дошъл. Чандос съзнателно вървеше встрани от лагера и другите въстаници. Морган хвърли въпросителен поглед към Мати Ро, но лицето на момичето бе непроницаемо.
Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват, тя веднага попита Чандос:
— Заловили са го, така ли?
— Падишар? — Чандос кимна. — Заловили са го преди две вечери в Тирс — той обърна лице към Морган. — С него е бил Равнинеца, по-малкият от двамата — онзи, когото Падишар толкова обичаше — Пар Омсфорд. Явно двамата са отишли във Федеративните затвори да освободят Дамсон Рей. Успели са да я измъкнат, но при този опит Падишар е бил заловен. Сега Дамсон е тук. Вчера дойде и донесе новините.
— А какво е станало с Пар? — попита Морган, като в същото време се чудеше защо нищо не споменават за Кол.
— Дамсон каза, че тръгнал да търси брат си. Набъркани са нещо и Шадуините — Чандос смени темата.
— Нас в момента ни интересува Падишар — той сбръчка прояденото си от белези лице. — Още не съм казал на другите. Не зная дали да им кажа или не. В края на седмицата имаме среща със Секирата и неговите Тролове при Джанисън. Дотогава остават пет дни. Без Падишар може и да не ги спечелим за съюзници. Направо ще се обърнат и ще си отидат. Петхилядна войска! — Лицето му почервеня и той си пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Нуждаем се от тях, за да имаме някакъв шанс срещу Федерацията. Особено след като загубихме при Джут.
Той ги погледна с известна надежда.
— Никога не съм бил по плановете, тъй че ако вие имате идеи…
Мати Ро поклати глава.
— Ако Федерацията е заловила Падишар, едва ли дълго ще го оставят жив.
Чандос се намръщи.
— Ако е в ръцете на Преследвачите, и това може му се види много.
Пред очите на Морган изникна Шахтата с нейните обитатели, но той веднага се постара да прогони тази мисъл. Имаше нещо мътно в цялата тази работа. Падишар бе отишъл да търси Пар и Кол преди много седмици. Защо ги е открил толкова късно? Защо братята Омсфорд са останали в Тирс толкова дълго? И къде ще да е бил Кол, когато Пар и Падишар са отишли да освободят Дамсон от затвора? Дали Шадуините са били задържали и Кол?
Морган не можеше да си обясни много неща.
— Ще ми се да поговоря с Дамсон Рей — отсече той.
От самото начало се питаше какво ли става с нея и изведнъж този въпрос отново изникна в съзнанието му. Чандос сви рамене.
— Тя спи. Вървяла е през цялата нощ, за да се добере до тук.
Пред очите на Морган премина образът на Тийл, който му подшушваше коварни неща.
— Да я събудим тогава.
Чандос сурово го изгледа.
— Добре, Планинецо. Щом е толкова важно. Но на твоя отговорност.
Преминаха през лагера и покрай огньовете. Навсякъде независимите бяха заети със своята работа. Слънцето клонеше към запад и идваше време за вечеря. В котлите вряха гозбите, които вкусно ухаеха. Морган не обръщаше внимание на нищо наоколо, мисълта му бе заета с други неща. Дърветата хвърляха сенки, които се издължаваха с настъпването на мрака. Морган си мислеше за Пар и Кол, задържали се в Тирс толкова дълго. Бяха минали цели седмици, откакто избягаха от Шахтата. Защо ли са останали в Тирс? — продължаваше да се чуди той. Защо ли бяха останали толкова дълго?
Докато всичките тези въпроси го измъчваха, пред очите му неизменно бе Тийл — и Шадуинът, скрит зад нейния образ.
Стигнаха малка барака, разположена отзад сред дърветата и Чандос спря.
— Тя е тук. Събуди я, ако искаш. Когато си свършите работата, заповядайте и двамата на вечеря.
Морган кимна. Обърна се към Мати Ро:
— Искаш ли да дойдеш с мен?
Тя го изгледа с упрек.
— Не. Смятам, че това си е твоя работа.
Изглежда искаше да каже още нещо, но рязко се обърна и се отдалечи след Чандос сред дърветата. Сигурно знае нещо, което премълчава, реши Морган. Проследи я как се отдалечава и отново му мина през ума, че Мати Ро е далеч по-дълбока вода, отколкото изглежда.
Той отново обърна поглед към колибата. Чудеше се как да хване натясно Дамсон Рей. Не трябваше да остави подозренията и страховете да му замъглят разума, но не можеше да се отърси от представата за Тийл, която се бе оказала Шадуин. Какво пречеше и това момиче да е същото. Поемаше риск, но трябваше да разбере.
Той се увери, че Мечът на Лех е на рамото му и лесно може да го извади, пое си дълбоко дъх, след което приближи до колибата и почука. Вратата веднага се отвори и пред него застана момиче с огненочервена коса и смарагдовозелени очи. Беше се зачервило като току-що събудено от сън и тъмната му дреха беше небрежно заметната. Беше високо, макар и не колкото Мати, и много красиво.