— Ти ми нямаш пълно доверие, нали? — тихо попита тя.
— Не — призна той.
Тя кимна.
— Не зная как мога да те убедя, Морган. Дори не зная дали искам да те убеждавам. Трябва да използвам всичките си сили, за да намеря начин да освободя Падишар. След това ще отида да търся Пар.
Той се загледа настрани към дърветата. Мислеше каква черна подозрителност бяха породили Шадуините у всички тях. Как му се искаше да не бъде така.
— Когато бях с Падишар край Джут — каза той, — бях принуден да убия едно момиче, което всъщност беше Шадуин — той отново обърна очи към нея. — Казваше се Тийл. Моят приятел Стеф бе влюбен в нея и това му коства живота.
Той разказа за предателствата на Тийл и за своя сблъсък с нея дълбоко в недрата на планините зад Джут, където бе убил Шадуина, който се криеше зад Тийл и бе спасил живота на Падишар Крийл.
— Онова, което ме плаши — каза той — е, че ти можеш да бъдеш една друга Тийл и съдбата на Пар да е същата като тази на Стеф.
Тя не отвърна. Погледът й бе далечен и отчаян, сякаш гледаше право през него. В очите й имаше сълзи.
Той внезапно протегна ръка към гърба си и измъкна Меча на Лех. Дамсон го наблюдаваше без да помръдне, зелените й очи не се отделяха от блестящото острие. Той го заби в земята между тях и стисна дръжката му с ръце.
— Хвани острието с ръце, Дамсон — тихо каза той.
Тя го погледна и дълго не се помръдваше, без да каже нито дума. Той чакаше, заслушан в далечните гласове на независимите, които се събираха за вечеря, заслушан и в околната тишина. Светлината угасваше бързо и навсякъде плъзнаха сенки. Чувстваше се странно откъснат от всичко наоколо, сякаш времето за двама им с Дамсон Рей бе спряло.
Не и това момиче, молеше се Морган. Дано не се повтори.
Накрая тя протегна ръка, хвана Меча на Лех и впи длани в острието му. После съзнателно вряза пръстите си надълбоко. Морган гледаше ужасен как острието се заби в плътта й и кръвта започна да се стича по него.
— Един Шадуин не би могъл да стори това, нали? — прошепна тя.
Той бързо се протегна да дръпне ръката й.
— Не. Той би възбудил магията.
Той сложи талисмана настрани, откъсна парче плат от наметалото си и започна да превързва дланите й.
— Не трябваше да правиш това — укори я той. Тя се усмихна леко и очарователно.
— Не трябваше ли? А щеше ли да ми повярваш, ако не бях го направила, Морган Лех? Мисля, че не. А как ще си помагаме, ако се съмняваш в мен? Между нас трябва да има доверие — тя го гледаше с ласкавите си очи. — Сега има ли го?
Той бързо кимна.
— Да. Извинявай, Дамсон.
Тя протегна бинтованите си ръце и взе неговите длани.
— Ще ти доверя нещо — в очите й отново се появиха сълзи. — Ти каза, че приятелят ти Стеф е бил влюбен в Тийл? Е, Планинецо, аз пък съм влюбена в Пар Омсфорд.
Тогава всичко му стана ясно — защо тя бе останала с Пар, защо му се бе посветила толкова пълно, беше го последвала дори в Шахтата, беше се грижила за него и беше го закриляла. Същото би сторил — и се опита да стори — и той за Куикнинг. Дамсон Рей се бе посветила на Пар и само смъртта можеше да ги раздели.
— Извинявай — каза отново той, чувствайки колко неуместно звучи това.
Тя още по-силно стисна ръцете му. Те дълго се гледаха в мрака, без да кажат нито дума. Докато държеше ръцете й, Морган си спомни Куикнинг, взаимните им чувства. Почувства отчаяно нейната липса. Всичко би дал, ако можеше да си я върне.
— Стига вече изпитания — прошепна Дамсон. — Нека поговорим. Ще ти кажа всичко, което ми се случи. Ти също ми разкажи. Пар и Падишар се нуждаят от нас. Може би заедно ще намерим начин да им помогнем.
Тя стисна ръцете му, сякаш нейните не я боляха и му се усмихна окуражително. Той се наведе да вдигне Меча на Лех, после тръгна заедно с нея сред дърветата към огньовете. Мисълта му усилено работеше, преценяваше всичко, което тя му бе казала, отделяше предположенията от фактите и се опитваше да стигне до нещо полезно. Дамсон беше права. Равнинеца и вождът на независимите имаха нужда от тях. Морган беше решен да не ги предаде.