Но какво би могъл да направи?
От огъня идваше съблазнителна миризма на гозби. За пръв път, откакто бе пристигнал, усети глад.
Пар и Падишар.
Първо Падишар, помисли си той.
Чандос бе казал, че разполагат с пет дни.
Ако Преследвачите не ги изпреварят…
Внезапно му хрумна една възможност и той толкова ясно си я представи, че едва не извика. Протегна се импулсивно и прегърна Дамсон през рамо.
— Струва ми се че зная как да освободим Падишар — каза той.
X
Цели пет дни Четиримата конници обсаждаха стените на Паранор, пет дни Уокър Бо стоеше на бойниците на крепостта и ги наблюдаваше. Всяка сутрин Конниците се срещаха пред западните порти, силуетите им се открояваха в отстъпващата нощ. Един от тях, всеки път различен, доближаваше до портата и предизвикателно почукваше. Уокър не се показваше и те възобновяваха суровото си бдение, като се разполагаха така, че да има по един от всяка посока на света, всяка от главните стени и започваха да обикалят в бавен, нескончаем ритъм, наобиколили като хищни птици крепостта. Те яздеха ден и нощ, като призраци в сивата мъгла, като мрачни привидения — тихи като мисълта и неотменни като времето.
„Въплъщения на най-големите врагове на човека, помисли си Коглайн, когато за първи път ги видя. Проявления на най-лошите ни страхове, убийци на човешкия род, получили образ и форма, за да ни унищожат.“ — той поклати глава. Дали пък Ример Дал не проявяваше чувство за хумор…
Уокър не споделяше това мнение. Не намираше нищо забавно в никой от тях. Шадуините изглежда притежаваха безгранична първична сила, такава сила, която им даваше възможност да се превръщат в каквото си искат. В нея нямаше нищо деликатно или заплетено. Тя бе първична и необуздана като порой. Завличаше и помиташе всичко, което се изпречеше насреща й. Уокър не познаваше силата на Конниците, но беше готов да се обзаложи, че не може да им се противопостави равностойно. Ример Дал не би изпратил по-малка сила, когато трябваше да се справи с един Друид, макар че той едва сега встъпваше в положението си, неуверен в собствените си сили, във възможностите на магията си и в начините, по които да си служи с нея. Една от повелите на Аланон към Омсфорд беше изпълнена, а това създаваше заплаха, каквато Шадуините не биха си позволили да пренебрегнат.
Въпреки това целта на тези повели си оставаше неразгадаема за Уокър. Застанал над стените на Паранор, докато наблюдаваше как Четиримата конници обикалят долу, той непрестанно разсъждаваше защо бяха възложени тези повели. Какво трябваше да се осъществи с Меча на Шанара? Каква цел щеше да се изпълни с връщането на Елфите в света на хората? Каква беше причината да бъдат възкресени Паранор и Друидите? Или поне един Друид, мрачно разсъждаваше той. Един Друид, създаден от отломъците на други. Той беше амалгама от тези, които някога бяха живяли и изчезнали, от техните спомени, от тяхната сила и слабост, от техния закон и история, от тайните на тяхната магия. Като Друид той бе на равнището на детето и още не знаеше как трябва да действа. Всеки ден му се откриваше нова врата към онова, което други преди него бяха познали и изпитали, откриваше му се познание в неочаквани просветления, озаряваха се тъмните ъгли на съзнанието му, сякаш тъмните капаци на прозорци се отваряха широко. Той не разбираше всичко, понякога се съмняваше в него, често го поставяше под въпрос. Но потокът следваше неотклонно и той бе принуден да оценява всяко ново откровение, знаейки че някога то е имало своя смисъл и приемайки, че може да има смисъл отново.
Но каква роля му бе възложена в борбата да се сложи край на Шадуините? Той бе станал Друид, какъвто искаше Аланон и се бе превърнал в господар на Паранор. Но за какво му беше това? Наистина сега обладаваше магия, която можеше да бъде използвана срещу Шадуините — също както Друидите на времето бяха използвали магия, за да подпомогнат Расите. Той притежаваше също и познание, може би повече познание от всеки жив човек, а на времето Друидите бяха използвали и познанието като оръжие. Но Уокър долавяше, че неговата новопридобита сила беше лишена от целенасоченост, че първо трябва да разбере същността на своя враг, преди да реши по какъв начин може да го победи.
А междувременно бе тук, заключен в собствената си крепост, където не можеше да бъде в помощ на никого.
— Те не се опитват да влязат — забеляза Коглайн след тридневна обсада край стените иа крепостта. — Защо според теб е така?
Уокър тръсна глава.