— Сигурно няма смисъл да предприемат нищо. Тяхната цел е да ни държат заключени тук.
Старецът потърка брада. Бе остарял, откакто се върна към живота чрез магията на Друидската история. На лицето му се бяха появили по-дълбоки бръчки, походката и речта му бяха станали забавени и той бе отслабнал много. Уокър забелязваше това с тъга, но мълчеше. Старецът му бе дал твърде много от себе си и то бе оставило върху него своя отпечатък. Но той нито се оплакваше, нито говореше за това, тъй че нямаше защо и Уокър да го обсъжда.
— Може би магията на Друидите ги плаши — продължаваше размишленията си Уокър, хванал се с дясната си ръка за парапета. — Паранор винаги е бил защитен от нежелани гости. Шадуините сигурно знаят това и предпочитат да стоят вън.
— А може би изчакват да опознаят характера и силата на магията — тихо каза Коглайн. — Да разберат доколко си опасен — той вдигна невиждащ поглед към Уокър, загледан сякаш някъде отвъд него. — Или чакат просто да им омръзне — прошепна той.
Уокър обмисляше как да се справи с Шадуините. Преценяваше средствата отново и отново, както археологът оглежда находки, в които е скрит ключът към миналото. Черният камък на Елфите беше очевиден изход. Сега той бе скрит в една ниша, дълбоко в подземията на Крепостта. Но Камъкът на Елфите си имаше своята цена, а Уокър не искаше да плаща такава цена. Несъмнено магията на Камъка на Елфите ще заработи срещу Четиримата конници и ще погълне тяхната магия, докато ги изпепели. Но естеството на този Камък беше такова, че отнетата магия се предаваше на онзи, който го използва, а Уокър не желаеше Шадуинската магия да стане част от него.
Той разполагаше със Стиела — странното смъртоносно оръжие, което бе отнел от убиеца Пи Ел край Елдуист, оръжие, което можеше всичко да унищожи, но на Уокър не му допадаше идеята да използва оръжието на един убиец, особено оръжие с историята на Стиела. Той разчиташе на други оръжия, ако се наложеше.
Преди всичко трябваше да си изгради план за действие. Имаше три възможности. Можеше да остане на сигурно място зад стените на Паранор с надеждата да дочака Шадуините да се оттеглят; можеше да излезе и да се изправи срещу тях; или да се опита да се промъкне незабелязано отвъд обсадата им. Първата възможност имаше слаби изгледи за успех, а и времето не работеше в негова полза. Втората беше несъмнено глупава.
Оставаше третата.
Пет дни след като Четиримата конници обсаждаха Паранор, Уокър Бо реши да се опита да избяга.
Под земята.
Той сподели своя план с Коглин още същата вечер, докато вечеряха от оскъдната храна, останала отпреди три века и замразена заедно с крепостта. Това наистина бяха нищожни запаси, които още веднъж подсказваха нуждата да пробият обсадата. Под крепостта имаше тунели, които отвеждаха до отсрещните гори, укрития, които познаваха само Друидите в миналото, а сега само той. Смяташе да се промъкне през един от тези тунели същата нощ и да излезе отвъд обсадата на Конниците. Можеше да избяга преди те да узнаят за бягството му.
Коглин се намръщи и не изглеждаше много сигурен в плана му. Струваше му се прекалено лесен. Шадуините не може да не са помислили за подобна възможност.
Но Уокър беше вече решил. Пет дни мотаене му бяха достатъчни. Трябваше нещо да се опита, а това беше най-доброто, което успя да измисли. Коглин и Мърко трябваше да останат в Крепостта. Ако Конниците се опитат да нападнат преди Уокър да се е върнал, те щяха да се измъкнат по същия начин. Коглин неохотно се съгласи. Притесняваше го нещо, но той отказа да го обсъжда. Уокър настоя да получи обяснение, но загадъчното поведение на стареца не беше нещо ново и накрая Уокър предпочете да остави тази тема.
Изчака да стане полунощ, като наблюдаваше от крепостните стени до късно, за да се увери, че Шадуините продължаваха своите обиколки. Те наистина обикаляха нескончаемо като призраци в мрака. Мъглата, която обгръщаше долината през последните четири дни, тази сутрин се бе вдигнала и с настъпването на нощта Уокър Бо забеляза нещо ново. Далеч на запад, където Драконовият зъб свърваше на север към Стрилхайм, в началото на Кенънския проход се забелязваха наблюдателни огньове. Там явно бе разположена цяла армия, блокирала прохода. Федерацията, помисли си Уокър, загледан към горските дървета и към отсрещните хълмове, откъдето идваха светлините. Възможно бе появата им в прохода да няма нищо общо с Шадуините в Паранор, но Уокър не мислеше така. Съзнателно или не, Федерацията служеше на каузата на Шадуините — тя бе оръдие в ръцете на Ример Дал и останалите от йерархията на коалиционния съвет и по-вероятно бе да се предположи, че войниците край Кенън имат нещо общо с тези Четирима конника.