Не че това имаше някакво значение. Уокър Бо не се боеше нито за миг, че войниците на Федерацията могат да се окажат някаква пречка за него.
Към полунощ той се спусна от стените в подземията на крепостта. Дрехите му бяха свободни и удобни, тъмни, за да не се забелязват в нощта. Не носеше никакво оръжие. Докато влизаше в подземието, Коглин и Мърко надничаха след него. В него живееха спомените на Аланон и на отдавна загиналите Друиди и се оказа, че той познава пътя така добре, сякаш крепостта винаги е била негов дом. При докосване му се отваряха врати, неразличими в камъка на крепостта, и му се струваше, че познава проходите, както дебрите на Хартстоун от времето, когато още не се бяха появили сънищата на Аланон. Той стигна до тунелите под скалите, върху които бе разположен Паранор, и се запромъква през тях. Тук той усещаше пулсацията на огнената магия в каменното сърце в най-дълбоките недра на Крепостта — единственият шум сред мрака и мълчанието.
Измина целия път за около час. Под крепостта се виеха множество проходи, които бяха свързани помежду си и тръгваха от една обща врата, която можеше да отвори само той. Уокър избра тунела, който водеше на запад, защото му се искаше да излезе сред гористата местност, която се простираше между Конниците и Кенънския проход, сигурен, че щом веднъж избяга от Шадуините, лесно ще може да се изплъзне от войските на Федерацията. Когато стигна тайното отверстие, спря и се ослуша. Никакъв шум отгоре не достигаше до него. Нищо не помръдваше. И все пак той беше неспокоен, чувстваше, че нещо не беше наред.
Измъкна се от тунела сред горския мрак, изниквайки изпод земята като призрак, като се криеше зад храсталаците и скалите. През сплетените над главата му клони се мяркаха звездите и лунният сърп. Сред дърветата цареше такава тишина, сякаш местността бе напълно лишена от живот. Огледа се за следи на сивите вълци, но не откри. Вслуша се, дали ще долови жужене на буболечки или пърхане на птици, но нищо подобно не се чуваше. Подуши въздуха и усети странен лъх на плесен.
Вдъхна дълбоко и излезе на открито.
По-скоро чу, отколкото видя как една коса замахна към него. Едва успя да отскочи встрани. Конникът Смърт изсумтя от напрежението на удара. Беше досами него — черен, загърнат силует. Уокър се свлече на земята, щом видя друг един силует, който изникна от дясната му страна. Целият в бойно снаряжение, с копия и острия, които зловещо блестяха, Конникът Война запрати към него един боздуган, който се заби в близкото дърво и разцепи ствола му на две. Уокър едва успя ла избегне подобните на скелет ръце на Глада, който хищиически протягаше белите си кости, за да го сграбчи. Всички, и четиримата са тук, осъзна той отчаян. Кой знае как бяха успели да го открият.
Спусна се да бяга, а Чумата съскаше по петите му. Усещаше сухата й топлина и болестотворния й дъх на крачка от него. Прескочи един трап. Страхът му вдъхна неочаквана сила, бе обладан от непоколебима решителност. Конниците го преследваха, слезли от конете, за да го хванат. Приличаха на отломки от нощта, разпилени като парчета на счупена сабя. Вдигаха шум, подобен на шумолене на листа при лек вятър или глух шепот. И нищо друго — нито стъпки, нито дишане, нито потракване на оръжия или пукане на кости.
Уокър тичаше сред дърветата без да знае накъде. Единствената му цел бе да се изплъзне от преследвачите си. Беше изгубен сред горския мрак, не можеше да използва предимството на изненадата. Шадуините настъпваха бързо и стремително. Той ги следеше с крайчеца на очите си. Вече го настигаха. Бяха по петите му като кучета след лисица.
Не!
Той се обърна и извика на помощ магията. Изгради огнена стена между себе си и преследвачите си и насочи ослепителен огън срещу лицата им. Войната и Чумата се отдръпнаха, забавиха ход, но Глада и Смъртта продължаваха да настъпват незасегнати. Нищо чудно, каза си Уокър и отново побягна. Глада и Смъртта. Тях огън не можеше да ги засегне.
Прескочи един поток и свърна право към високите крепостни кули на Паранор, чиито силуети се открояваха в нощта. Оказа се, че без да знае, е тичал в тази посока и това беше единственият му шанс да се измъкне. Ако успее да се добере до Крепостта преди да го хванат.
Коглин! Дали старецът гледаше отнякъде какво става?
Изведнъж нещо змиевидно и слузесто изскочи пред него в мрака. То подаде нокти с оголени зъби насреща му. Беше една от кобилите на Шадуините, изпратена да му пресече пътя. Той успя да й се изплъзне, неуловим като сенките на нощта. Магията го правеше бърз и ефимерен като вятъра. Змиевидното чудовище просъска и диво се хвърли напред, пръскайки вулкан от пръст наоколо. Уокър Бо вече се прокрадна покрай него и хвърчеше като стрела. Вече се намираше пред крепостта на Друидите — неговата свещена обител, убежището му от тези създания…