Нещо отляво го накара да отскочи встрани. Глада се спусна с меч, изсечен от кости, който проблесна бял и се заби в края на дрехата му. Уокър загуби почва под краката си и падна. Затъркаля се надолу по склона, храстите и гъстите треви жулеха лицето и ръцете му, докато най-сетне цопна в един застоял вир. Още едно змиевидно чудовище профуча покрай него и за малко не успя да го захапе с челюстите си. Уокър се изправи и започна да мята огън и мълнии във всички посоки, в отчаяното си усилие да си изгради защитна преграда. За свое удовлетворение той чу как едно от създанията виеше от болка, друго стенеше, сякаш го налагаха с тояга. Той отново се втурна напред. От едната страна бяха дърветата и той се изгуби сред тях, за да се скрие сред дълбоките им сенки. Задъхваше се, цялото му тяло го болеше. Със съжаление установи, че отново се отдалечава от крепостта, където се бе надявал да намери убежище.
От лявата му страна изникна сянка, бърза и беззвучна, с черно наметало и метално острие. Смъртта. Уокър започваше да се уморява. Бягството беше изтощително, още повече, че трябваше непрестанно да сменя посоките. Шадуините го бяха обградили и настъпваха. Няма да успее да стигне крепостта — щяха да го хванат. Канеше се отново да се втурне в друга посока, но зърна нещо пред Крепостта, което съскаше в очакване, чу потракването на метални люспи сред тревите и гьсталаците. Уокър едва успя да овладее страха си, гърлото му се беше свило от ужас. Явно бе избързал с действията си, беше се надценил твърде много. Трябваше да се досети, че не можеше да се измъкне толкова лесно, да предвиди всички възможности.
Спусна се дълбоко в гората. Клоните брулеха лицето и ръцете му. Змеят зад него приближаваше. Дъхът му го лъхна във врата. Струваше му се едва ли не, че ноктите и зъбите му го докосват. Ускори крачка, успя да се измъкне от шубраците и да излезе на една поляна. И тук се изправи пред Смъртта, която го чакаше, обгърната в наметалото и качулката си, с издигната коса. Шадуинът се спусна да го удари, но ударът му се отклони встрани, спусна се втори път и Уокър успя да сграбчи косата, за да я отклони. В този миг по ръката му пролази студ и проникна чак до костите му, тъй че той отскочи от болка назад, захвърли косата и отблъсна онзи, който я държеше. Отдясно приближаваше друго от създанията, но той вече бе побягнал. Спусна се отново през гората покрай редица тъмни стволове, сякаш безплътен, и през цялото време усещаше как вцепенението все повече го овладява.
Какъв студ!
Силите му го напускаха, а той не се бе приближил много до убежището си. Помисли малко, заповядваше си разярен. Помисли малко! Навсякъде наоколо сновяха сенки — подобният на скелет силует на Глада, отблъскващото съскане на Чумата, подрънкването на непроницаемата броня на Войната и безшумното припълзяване на Смъртта, заедно с подвластните им змейове.
И ненадейно в този момент Уокър Бо се хвана за една мисъл като за последна надежда. Тук наблизо имаше скрита в земята капандура, която водеше към един от тунелите, по който можеше да се върне в Паранор. Този спомен бе извлечен от паметта на Аланон, която бе съживена точно навреме в този миг на кошмар и безизходица. Тук вляво! Уокър свърна и се спусна напред с чувството, че ръката му е мъртва. Не мисли сега за това. Той се втурна към един гъсталак, промъкна се сред клонаците му и се завтече надолу по тясната пътека.
Ето тук!
Заопипва земята с ръце, като ровеше с нервни пръсти, за да открие тайния вход. Тук е, помисли си той, тук някъде наоколо. Зад него долитаха звуци, които наближаваха все повече. Той напипа една метална скоба, хвана се за нея и се опита да я повдигне. Капакът шумно се отвори. Уокър пропадна в отвора надолу по стълбите, след което все пак успя да се задържи и да се изправи. На входа се появиха сенките, готови да влязат вътре. Той вдигна наранената си ръка, като преодоля вцепенението и студа, който бе плъзнал по нея, и призова магията. Огън изригна нагоре по стълбите и изпълни целия отвор. Сенките изчезнаха в кълбо от светлина. Чу се срутване на земя и камъни и входът се сгромоляса.
Уокър се завтече из тунела, като се задушаваше и кашляше от праха и пушилката. На два пъти се обръща назад, за да се увери че нищо не следва подире му.