Но беше сам.
Докато си проправяше път обратно към Крепостта, налегнаха го страхове и съмнения. Привиждаха му се всякакви демони с лицата на неговите врагове. Струваше му се, че чува Шадуините, които го преследваха дори и тук, под земята, за да довършат пъкленото си дело. Смъртта, Войната, Чумата и Глада — какво значеха за тях камъните и земята? Та нима те не можеха да проникнат навсякъде? Какво би могло да ги спре?
И все пак не го последваха. Защото независимо от формата и същността, която бяха приели, те не бяха непобедими и не бяха реални въплъщения на онова, за което претендираха. Той бе чул виковете им на болка; бе усетил тяхната тленност. Вкочанената му ръка се оправяше и той с благодарност почувства живителните тръпки, което го накара да си спомни болката при загубата на другата му ръка. Искаше му се да изживее отново тази част от живота си.
Питаше се какво ли още ще му се наложи да пожертва в борбата, която му предстоеше. Та нима не беше истински късмет дори това, че е оцеля? Този път наистина се спаси на косъм от Шадуините.
И тогава му мина през ума, че може би изобщо не се беше спасил. Може би просто му бяха позволили да избяга. Може би Конниците само си играеха с него. Та нима не бяха имали достатъчно шансове да го убият, ако искаха? Сигурно искаха само да го сплашат, а не да го убият, да го парализират от страх, за да не бъде способен на нищо, когато се върне в Крепостта на Друидите.
Но веднага отхвърли подобна възможност. Смешно беше да допуска, че няма да го убият, стига да можеха. Просто не бяха успяли. Оказа се, че дори и изненадан от засада, той имаше достатъчно магическа сила и умения, за да се спаси. Това трябваше да му вдъхне увереност.
Болен и съсипан, той влезе отново в стените на Паранор и се отправи към Крепостната кула. Коглин сигурно го чакаше. Трябваше да признае пред стареца своя неуспех. Това го притесняваше. Той не можеше да се примири, защото бе вярвал в непобедимостта на Друидите. И все пак още беше новак, не трябваше да бъде толкова горд. Едва сега започваше да се учи.
Страховете и съмненията му постепенно го напускаха и демоните изчезнаха. Ще има и друга възможност, обеща си той. Друг път, на друго място щеше да успее да се справи с Конниците.
Каквото и да дойдеше, беше готов да го посрещне.
XI
По време на вечерята Морган Лех разкри на Дамсон Рей и Чандос своя план за освобождение на Падишар Крийл. Издърпа ги по настрани, където никой не можеше да ги чуе. Те седнаха на откритото плато с храната и водата си, заслушани в нощните шумове и загледани в звездите, които ставаха по-ярки на фона на притъмняващото небе и разговаряха. В началото изслуша Дамсон да разкаже в пълни подробности за бягството им от града. Остави я да говори, както тя си знае, местейки поглед от лицето на момичето към суровата физиономия на независимия. Когато Дамсон свърши разказа си, той премести чинията си настрана — беше изял всичко, докато тя говореше — и съсредоточен се приведе напред.
— Сигурно ще очакват да предприемем опит да го освободим — разсъждаваше Морган, като поглеждаше ту към единия, ту към другия. — Знаят, че няма просто да го оставим, знаят колко държим на него. Но едва ли очакват да повторим предишния си опит. Този път ще очакват нещо друго — някаква по-мащабна акция, в която да участват повече хора, може би масови действия. Възможно е да очакват изненадващо нападение. Ето защо трябва да предприемем нещо неочаквано, без да им дадем възможност да се опомнят.
Чандос изсумтя:
— Какво имаш предвид, Планинецо?
Морган леко се усмихна.
— Преди всичко трябва да действаме бързо. Колкото повече време минава, толкова опасността става по-голяма. Опитай се да следиш мисълта ми, Чандос. Искам да разбереш мотивите на това, което предлагам. Трябва да предвидим как биха се опитали да ни заловят. Така ще можем да го избегнем.
— А откъде си сигурен, че ни готвят капан? — попита едрият мъж, поглаждайки брада. — Не допускаш ли, че просто могат да убият Падишар? Защо да не постъпят като с Бурсука?
Той светкавично погледна към Дамсон, която бе стиснала устни.
Морган сложи ръка на едрото му рамо.
— Не мога да бъда сигурен в нищо. Но помисли само. Ако убият Падишар, губят всякакъв шанс да се доберат до нас. А те искат всички ни, Чандос. Искат да изтрият независимите от лицето на земята — Той се обърна към Дамсон. — Сигурно ще използват Падишар както Бурсука. Но не веднага. Знаят, че го очакваме. Ако Падишар се върне, какво първо ще се запитаме? — Дали това е истинският Падишар или скрит Шадуин? Второ, те знаят, че сме разбрали истината за Тийл и следователно можем да я разберем и за Падишар. Трето, и най-важно, ние знаем да си служим с магията, а те също искат да узнаят това. Ример Дал от самото начало преследва Пар Омсфорд и това сигурно е заради неговата магия. Така е с Уокър Бо. Така е и с мен.