— Благодаря ти за разбирането.
— Котенца и кленове — махна с ръка баба ѝ.
Бет се замисли, но накрая изсумтя безсилно:
— Какво означава това?
— Нищо не означава, но за секунда ти толкова се вбеси, че престана да се самосъжаляваш.
— Не разбираш…
— Опитай да ми обясниш.
Бет вдигна поглед.
— Той ме е преследвал, бабо. Пет години! А после е прекосил пеша почти цялата страна, за да ме намери. Той е обсебен от мен.
Странно защо баба ѝ мълчеше.
— Защо не започнеш отначало? — предложи тя и седна на леглото на внучката си.
Бет не беше сигурна, че ѝ се говори за това, но прецени, че би било най-добре всичко да приключи. Разказа за посещението на Кийт в класната стая и през следващите двайсетина минути баба ѝ узна за внезапното ѝ тръгване от училището, за мъчителната ѝ несигурност и за сблъсъка ѝ с Логан. Когато разказът приключи, баба ѝ сключи ръце в скута си.
— Значи Тиболт призна, че снимката е била у него? Смънкал, че му била талисман и че е дошъл, понеже усещал, че ти дължи нещо, така ли?
— Горе-долу — кимна Бет.
— Какво е имал предвид с това, че си му била талисман?
— Не знам.
— Не го ли попита?
— Пет пари не давам, бабо. Цялата история е…, странна и зловеща. Защо му е да постъпва така?
Старата жена сключи вежди.
— Признавам, че звучи странно, но аз бих искала да разбера защо според него снимката му носи късмет!
— Какво значение има?
— Ти не си била на война — подчерта баба ѝ. — Не си преживяла нещата, които той е преживял. Може пък да казва истината.
— Една снимка не може да е талисман — свъси се Бет. — Това е налудничаво.
— Може би, обаче съм по-стара от теб и знам, че на война се случват странни неща. Войниците вярват във всякакви суеверия, пък и какво лошо има да си мислят, че нещо ги предпазва от беда?
Младата жена въздъхна шумно.
— Едно е да вярваш, но е съвсем различно една снимка да те обсеби и ти да тръгнеш да преследваш човека на нея.
Баба ѝ положи длан върху коляното ѝ.
— Всеки действа откачено понякога.
— Не чак толкова откачено — настоя на своето Бет. — Има нещо плашещо…
Баба ѝ помълча и накрая също въздъхна:
— Може би си права.
Бет се вгледа в лицето ѝ и неочаквано се почувства напълно изтощена.
— Ще ми направиш ли една услуга?
— Каква?
— Ще се обадиш ли на директора да го помолиш да докара Бен след училище? Не искам да шофираш в това време, а и аз не съм в състояние.
Трийсет и първа глава
Клейтън
Клейтън безуспешно опита да прекоси езерото, образувало се пред къщата на Бет, но ботите му затъваха в калта. Овладя импулса си да изригне поток от ругатни. Видя, че прозорецът до входната врата е отворен, и знаеше, че старата жена ще го чуе. Въпреки възрастта си тя имаше остър слух, а той никак не искаше да прави лошо впечатление. Тя и бездруго вече достатъчно го мразеше.
Качи се по стълбите и почука на вратата. Вътре някой се раздвижи, лицето на Бет се показа на прозореца и входната врата най-сетне се отвори.
— Кийт? Какво търсиш тук?
— Притеснявах се. Исках да проверя дали всичко е наред.
— Да, наред е — увери го тя.
— Той още ли е тук? Искаш ли да поговоря с него?
— Не, тръгна си. Не знам къде е.
Клейтън запристъпва от крак на крак, мъчейки се да си придаде разкаян вид:
— Съжалявам за всичко. Много ми е неприятно, че точно аз трябваше да ти кажа. Знам, че наистина го харесваше.
Тя кимна със стиснати устни.
— И не бъди твърде сурова към себе си. Както ти казах и по-рано, такива хора… умеят да се прикриват. Те са социопати, а ти просто няма как да се досетиш.
Бет скръсти ръце:
— Не ми се говори за това.
Клейтън вдигна ръце отбранително, съзнавайки, че трябва да отстъпи.
— Досетих се. Имаш право. Пък и не ми е работа, особено след като се държах така с теб преди. — Пъхна единия си палец в колана и се насили да се усмихне. — Просто исках да се уверя, че си добре.
— Добре съм, благодаря.
Той се обърна да си ходи, но спря.
— Искам да ти кажа, че съдейки по онова, което ми е разказвал Бен, Тиболт явно е свестен човек.
Тя изненадано вдигна поглед.
— Държах да го знаеш, понеже ако нещата стояха другояче… ако нещо се беше случило с Бен, Тиболт щеше да проклина деня, в който се е родил. По-скоро бих умрял, отколкото да допусна нещо да се случи със сина ни. Знам, че и ти се чувстваш така. И точно затова си страхотна майка. Допускал съм много грешки през живота си, но едно от най-хубавите неща е, че поверих сина си на теб да го отгледаш.
Тя кимна, опитвайки се да скрие сълзите си, и се извърна. Когато Бет изтри очи, Клейтън пристъпи към нея.