— Ей — тихо поде, — знам, че в момента не ти е до това, но повярвай ми, постъпи правилно. След време ще намериш някого и не се съмнявам, че той ще е най-свестният мъж на света. Ти го заслужаваш.
Бет изхълца и Клейтън протегна ръка към нея. Тя инстинктивно се притисна към него.
— Всичко е наред — прошепна той. Двамата останаха дълго на верандата и той силно я притискаше към себе си.
Клейтън не остана дълго, нямаше нужда, каза си. Беше постигнал каквото си бе намислил. В очите на Бет той вече беше мил, грижовен и състрадателен приятел, човек, изкупил греховете си. Прегръдката беше само черешката на тортата — не беше я планирал, но тя се оказа приятен край на срещата им.
Нямаше да я притиска, би било грешка. Трябваше ѝ малко време, за да превъзмогне Тиболт. Дори да беше социопат, дори да напуснеше града, чувствата не секват, все едно натискаш някакво копче. Но щяха да отшумят, както щеше да отмине и дъждът. Следващата му стъпка беше да се увери, че Тиболт е потеглил обратно към Колорадо.
А после? Да се държи като свестен тип. Може да покани Бет, докато двамата с Бен правят нещо заедно, и да я убеди да остане на барбекю. Отначало ще се държи небрежно, да не би тя да заподозре, а после ще предложи да направят нещо тримата с Бен някоя вечер през седмицата. Изключително важно беше всичко да се случва далеч от нахалния поглед на бабчето, тоест не биваше да става тук. Бет нямаше да разсъждава трезво поне няколко седмици, но баба ѝ беше запазила здравия си разум, а на него никак не му се искаше тя да втълпи на внучката си, че той си е наумил нещо.
А после, когато отново привикнат един с друг, можеха да изпият няколко бири, докато Бен спи, нещо импровизирано. Би могъл да ѝ капне малко водка в бирата, за да не може да се прибере с колата, а после да ѝ предложи да пренощува в леглото му, а той — на дивана. Щеше да се държи като безукорен джентълмен, но бирата нямаше да спира да се лее. Щяха да си побъбрят за едно време — за доброто старо време — и Кийт щеше да ѝ позволи да поплаче на рамото му за Тиболт. Да отприщи чувствата ѝ и неусетно да плъзне ръка около талията ѝ…
Усмихна се, докато палеше колата, напълно сигурен в развоя на следващите събития.
Трийсет и втора глава
Бет
Бет не спа добре и се събуди изтощена.
Предишната вечер бурята се беше разразила с пълна сила, донесе силен вятър и проливен дъжд, в сравнение с който досегашният порой беше нищо. Предния ден тя не можеше да си представи, че е възможно водата да се покачи още, но когато погледна през прозореца, канцеларията приличаше по-скоро на самотен остров насред океана. Предната вечер беше спряла колата си на малко по-високо място, под магнолията, което се оказа много предвидливо. Автомобилът също се бе превърнал в островче, а водата наоколо стигаше до високите стъпенки на пикапа на баба ѝ. Пикапът се бе справял при предишните наводнения, но все пак добре, че спирачките му бяха оправени, иначе щяха да се окажат затворени у дома.
Предната вечер Бет отиде до града, за да купи няколко литра мляко и още неща от първа необходимост, но пътуването се оказа безполезно. Навсякъде беше затворено и единствените други превозни средства, които срещна на пътя, бяха комуналните камионетки и джиповете на шерифството. Половината град беше останал без електричество, но тяхната къща засега не беше засегната. Хубавата новина беше, че според прогнозите по телевизията и по радиото последният пристъп на бурята щеше да премине днес и утре водата може би щеше да започне да спада.
Бет седеше на люлката на верандата, а баба ѝ и Бен играеха на карти на кухненската маса. Само в тази игра бяха равни съперници, но поне Бен не скучаеше. По-късно Бет щеше да го пусне да поцапа из локвите в предния двор, докато тя наглежда кучетата. Може би трябваше да се откаже от всякакви опити да го пази сух и да му даде да облече банския си — когато по-рано сутринта беше ходила да нахрани кучетата, дъждобранът ѝ се оказа напълно безполезен.
Заслушана в равномерното трополене на дъжда по покрива, Бет се замисли за Дрейк. За хиляден път ѝ се прииска да можеше да поговори с него и се запита какво ли би казал той за снимката. Дали и той вярваше в нейната сила? Брат ѝ не беше много суеверен, но сърцето ѝ се свиваше всеки път, когато си припомнеше необяснимата му паника след загубата на снимката.
Баба му имаше право. Бет не знаеше какво е преживял Дрейк там, не знаеше какво е преживял и Логан. Колкото и да се стараеше да бъде осведомена, войната си оставаше някак нереална. На какъв ли стрес бяха подложени тези момчета, които се опитваха да оцелеят на хиляди километри от дома, навлекли бронежилетки и живеещи сред хора, които говорят на непознат за тях език? Невъзможно ли беше да повярва, че човек би се вкопчил в нещо, което вярва, че ще го запази невредим?