Не, реши Бет. Все едно да носиш заешко краче или медальон с лика на Сейнт Кристофър. Какво, че беше лишено от логика — логиката нямаше значение. Нито пък безусловната вяра във вълшебни сили. След като се чувстваш в безопасност, просто е така и толкова.
Обаче да я издири чак тук? Да я преследва?
Ето това вече не проумяваше. Колкото и скептично да гледаше на намеренията на Кийт — и на опита му да изглежда искрено загрижен за нея, — тя беше принудена да признае, че създалото се положение я караше да се чувства силно уязвима.
Какво беше казал Логан? Че ѝ бил задължен? Вероятно за живота си, но как?
Поклати глава, изтощена от мислите, които препускаха в главата ѝ. Вдигна поглед, когато чу вратата да се отваря.
— Мамо?
— Да, скъпи?
Бен се приближи и седна до нея.
— Къде е Тиболт? Още не съм го виждал днес.
— Няма да идва.
— Заради бурята ли?
Още не му беше казала и не беше готова да го направи.
— Има да свърши някои неща.
— Добре — погледна към двора Бен. — Тревата вече не се вижда.
— Да, така е, но дъждът скоро ще спре.
— Случвало ли се е и преди, когато си била малка?
— Няколко пъти, но винаги след ураган.
Той кимна и бутна очилата си нагоре. Бет прокара ръка през косата му.
— Чух, че Логан ти е дал нещо.
— Не бива да говоря за това — отговори сериозно момчето. — Тайна е.
— Можеш да кажеш на мама. Аз умея да пазя тайни.
— Добър опит, но няма да се хвана — подразни я той.
Бет се усмихна, облегна се назад и залюля люлката с крака.
— Хубаво. Аз вече знам за снимката.
Бен я изгледа, чудейки се какво точно знае.
— Нали се сещаш — продължи тя, — че има силата да предпазва.
Раменете му увиснаха:
— Значи ти е казал.
— Разбира се.
— Е! — възкликна Бен разочарован. — А мен ме предупреди да си остане между нас.
— У теб ли е снимката? И аз искам да я видя.
Бен се поколеба, но бръкна в джоба си. Извади сгънатата снимка и ѝ я подаде. Бет я разтвори, впери поглед в нея и усети как я залива вълна от спомени: за последния ѝ уикенд с Дрейк и за разговора, който бяха водили, виенското колело, падащата звезда.
— Логан каза ли още нещо, когато ти даде снимката? — попита Бет, докато му я връщаше. — Освен че е тайна.
— Каза, че според приятеля му Виктор тя била талисман, благодарение на който бил оцелял в Ирак.
Сърцето ѝ заби лудо и тя приведе лице към лицето на Бен.
— Според Виктор снимката била талисман, така ли?
— Аха — кимна Бен. — Така ми каза Логан.
— Сигурен ли си?
— Разбира се.
Бет се взря в сина си, водейки вътрешна битка със себе си.
Трийсет и трета глава
Тиболт
Тиболт пъхна в раницата си малкото провизии, които имаше у дома. Вятърът духаше на силни пориви и все още валеше силно, но той беше вървял и в по-сурово време. Въпреки това не можеше да събере сили да излезе от вратата.
Пътуването насам беше едно, но да си тръгне — нещо съвсем друго. Беше се променил. Замина от Колорадо по-самотен, отколкото се бе чувствал някога, а тук животът му беше пълен и цялостен. Поне до вчера.
Зевс най-сетне се настани в ъгъла. Почти през целия ден крачеше неспокойно, понеже Тиболт не го беше извеждал на разходка. Всеки път, когато Тиболт станеше да си налее чаша вода, кучето също скачаше, нетърпеливо да излезе навън.
Беше ранен следобед, но заради облачното и дъждовно небе изглеждаше по-тъмно. Бурята продължаваше да фучи край къщата, но Логан усещаше, че това са последните яростни издихания. Подобно на уловена риба, която се мята на пристана, бурята нямаше да си отиде тихо и кротко.
Логан се стараеше да не мисли за случилото се или как би могъл да го избегне — нямаше смисъл. Беше оплескал нещата, а миналото не можеш да промениш. Винаги се беше старал да живее, без да се замисля над неща, които не може да промени, но този път беше различно. Не беше сигурен, че ще успее да го преодолее.
В същото време не можеше да се отърси от усещането, че не всичко е приключило, че нещо е останало недовършено. Нима просто му липсваше завършек? Не, беше нещо повече. Опитът му като военен го беше научил да се доверява на инстинктите си, макар да не беше сигурен кой е техният източник. Беше сигурен, че трябва да напусне Хамптън, дори и само за да бъде възможно най-далеч от Кийт Клейтън — не си правеше илюзията, че той ще прости и ще забрави, — но въпреки това просто не можеше да се накара да прекрачи прага.