Клейтън беше в центъра на събитията. Клейтън — а също Бен и Елизабет — бяха причината за пристигането на Логан. Просто не можеше да измисли защо и какво трябва да направи.
В ъгъла Зевс скочи на крака и се запъти към вратата. Тиболт се извърна към него, когато чу някой да тропа на вратата. Неволно се напрегна, но когато Зевс надникна през прозорчето, радостно замаха с опашка.
Тиболт отвори и се озова лице в лице с Елизабет. Застина. За миг двамата просто се взираха един в друг.
— Здравей, Логан.
— Здравей, Елизабет.
Колеблива усмивка, мигновена, сякаш несъществуваща, озари лицето ѝ. Дали пък не му се беше привидяло?
— Може ли да вляза?
Той отстъпи встрани, взирайки се в нея, докато тя сваляше дъждобрана си и лъскавата ѝ руса коса се разпиля. Подаде му несигурно дрехата и Тиболт я пое. Закачи я на куката на вратата и се обърна към нея.
— Радвам се, че дойде — каза.
Тя кимна. Зевс подуши ръката ѝ и тя го погали зад ушите, след което отново насочи цялото си внимание към Тиболт.
— Може ли да поговорим? — попита.
— Щом искаш.
Покани я с жест на канапето и тя приседна в единия край, а той се настани в другия.
— Защо си дал снимката на Бен? — поде Елизабет направо.
Тиболт впери поглед в стената, чудейки се как да ѝ обясни, без да влоши нещата още повече. Откъде да започне?
— Кажи ми простичко, с няколко думи — предложи тя, усетила причината за мълчанието му. — Да започнем така.
Той разтърка челото си с ръка, въздъхна и я погледна.
— Понеже исках да го предпазя.
— Да го предпазиш ли?
— Когато ходихме в къщичката на дървото. Бурята беше разклатила всичко, включително моста. Той не бива да ходи повече там — къщичката всеки момент може да се срути.
Тя го гледаше сериозно и без да мига.
— Защо не я задържа ти?
— Понеже усетих, че на него му трябва повече, отколкото на мен.
— Понеже ще го предпази.
Тиболт кимна:
— Да.
Тя се размърда на канапето, преди отново да се обърне към него:
— Значи искрено вярваш в онова, което ми каза? Че снимката е талисман?
Зевс се приближи до Тиболт и легна в нозете му.
— Може би — отговори той.
Тя се приведе напред:
— Защо не ми разкажеш цялата история?
Тиболт облегна лакти върху коленете си и колебливо започна да ѝ разказва цялата сага, свързана със снимката. Започна от игрите на покер в Кувейт, после до обстрела с РПГ, след който беше изгубил съзнание, и стигна до престрелката във Фалуджа. Подробно ѝ описа атентатите с коли-бомби и самоубийствените нападения, от които беше оцелял в Рамади, включително онова, при което според Виктор снимката спасила и двамата. Разказа ѝ за реакцията на другите морски пехотинци и за последиците от тяхното недоверие.
Замълча и я погледна в очите:
— Но дори след всичко това продължавах да не вярвам. За разлика от Виктор, който вярваше непоклатимо в такива неща, а аз му се подигравах, че го приема толкова сериозно. Аз обаче не вярвах, поне не съзнателно. — Стисна ръце и гласът му зазвуча по-тихо: — По време на последния ни уикенд заедно Виктор ми каза, че съм длъжник на жената от снимката, понеже съм оцелял благодарение на нея, и че не ѝ ли се отплатя, равновесието е нарушено. Заяви, че съдбата ми вещае да я открия. Няколко минути по-късно Виктор беше мъртъв, но аз се отървах невредим. Но дори тогава не му повярвах. После обаче той започна да ми се привижда.
Запъвайки се, той ѝ разказа за срещите си с призрака на Виктор, но избягваше погледа ѝ, понеже се опасяваше, че ще прочете в очите ѝ неверие. Накрая поклати глава и въздъхна.
— Останалото е, както ти го разказах. Бях същинска развалина, затова поех на път. Да, тръгнах да те търся, но не понеже бях обсебен от теб. Не защото те обичах или исках и ти да ме обикнеш. Направих го, понеже Виктор каза, че това е моята съдба, а аз продължавах да виждам призрака му. Когато пристигнах тук, не знаех какво да очаквам. Постепенно, както пътувах, започнах да възприемам случващото се като предизвикателство — дали ще те намеря, колко време ще отнеме. А когато най-сетне пристигнах в кучкарника и видях табелата, че търсите работник, реших, че това е начин да ти се отплатя. Стори ми се правилно да кандидатствам за работата. Точно както усетих, че е редно да дам снимката на Бен, когато двамата ходихме в къщичката на дървото. Обаче не бях сигурен, че ще успея да обясня тези неща, колкото и да се опитвам.
— Дал си снимката на Бен, за да го предпазва — повтори Елизабет.
— Звучи налудничаво, нали?
Тя се замисли, после каза:
— Защо не ми разказа още от самото начало?
— Трябваше — призна той. — Само че носех тази снимка със себе си пет години и не исках да се разделям с нея, преди да узная какво е предназначението ѝ.