— А сега вече разбираш ли го?
Той се наведе и потупа Зевс по главата, преди да ѝ отговори. Погледна я право в очите и каза:
— Не съм сигурен. Мога да кажа само, че случилото се между нас — всичко, което преживяхме, — не започна с намирането на снимката. Започна, когато влязох в кучкарника. Тогава ти стана действителна за мен и колкото повече те опознавах, толкова по-реален се чувствах самият аз. По-щастлив и жив, както не съм се чувствал от много отдавна. Сякаш ни е писано да сме заедно.
— Сякаш съм твоята съдба? — изви вежда тя.
— Не… не така. Това няма нищо общо със снимката, с пътуването ми или с нещо, казано от Виктор. Не познавах човек като теб и със сигурност няма да срещна такъв в бъдеще. Обичам те, Елизабет… нещо повече, харесвам те. Обожавам да бъдем заедно.
Тя го изгледа изпитателно с неразгадаемо изражение. Когато заговори, гласът ѝ прозвуча делово:
— Съзнаваш, че тази история е доста откачена и те кара да изглеждаш като смахнат маниак, нали?
— Знам — кимна Тиболт. — Повярвай ми, изглеждам откачалка и в собствените си очи.
— Какво ще направиш, ако те помоля да напуснеш Хамптън и повече никога да не ме търсиш?
— Ще си тръгна и повече няма да чуеш за мен.
Думите му увиснаха във въздуха, натежали от смисъл. Тя се размърда на канапето и се извърна с престорена неприязън, преди отново да се обърне към него:
— И няма дори да ми се обадиш? След всичко, което сме преживели заедно? Не мога да повярвам.
Изпита облекчение, когато разбра, че тя се шегува. Въздъхна и едва сега осъзна, че е стоял с притаен дъх, и се ухили широко:
— Ако трябва, за да не ме мислиш за откачалка.
— Това е жалко. Един истински мъж трябва поне да се обади.
Той се премести по-близо до нея на канапето.
— Ще го имам предвид.
— Нали разбираш, че няма да може да разказваш тази история, ако възнамеряваш да живееш тук?
Той се приближи още повече.
— Ще го преживея.
— И ако очакваш повишение на заплатата само защото излизаш с внучката на шефа, забрави.
— Ще се справя.
— Не знам как. Дори нямаш кола.
Той вече се беше преместил съвсем близо до нея и когато тя се извърна, косата ѝ се плъзна по рамото му. Той се наведе и я целуна по шията.
— Ще измисля нещо — прошепна и притисна устни към нейните.
Дълго се целуваха на канапето. Когато той най-сетне я отнесе в спалнята и се любиха, телата им се движеха в съвършена хармония, сякаш се сляха в едно. Любиха се страстно, гневно и опрощаващо, нежно и болезнено, каквито бяха чувствата им. След това Тиболт се излегна на една страна, загледан в Елизабет. Плъзна пръст по бузата ѝ и тя го целуна.
— Май може да останеш — прошепна му.
Трийсет и четвърта глава
Клейтън
Клейтън се взираше невярващо в къщата, а кокалчетата на пръстите му бяха побелели, докато стискаше волана. Примигна няколко пъти, за да проясни зрението си, но виждаше все същото: колата на Бет на алеята, двамата се целуват на канапето, Телбод я повежда към спалнята.
Бет и Телбод заедно. С всяка изминала минута той усещаше как в гърдите му се надигат все по-мощни вълни от гняв. Идеалните му планове се провалиха и Телбод щеше вечно да го държи в неизгодна позиция.
Стисна устни. Изкушаваше се да нахълта вътре при тях, но там беше проклетото куче. Отново. Достатъчно трудно му беше да ги следи с бинокъла от колата, без да го забележат.
Телбод… Кучето… Бет…
Блъсна волана. Как можа да се случи така? Бет не чу ли какво ѝ беше казал? Не проумя ли на каква опасност е изложена? Не я ли беше грижа за Бен?
Този психар нямаше да стане част от живота на сина му. За нищо на света.
Трябваше да го предвиди. Трябваше да се досети, че Бет ще прояви глупост. Скоро щеше да навърши трийсет, а умът ѝ — като на малко дете. Трябваше да се досети, че тя ще вижда в Телбод само каквото иска да вижда и ще пренебрегва очевидното.
Трябваше обаче да се сложи край на тази история. Рано или късно щеше да ѝ отвори очите, каквото и да му струва.
Трийсет и пета глава
Тиболт
След като изпрати Елизабет с целувка, Тиболт се отпусна тежко на дивана едновременно изтощен и с огромно облекчение. Олекна му, понеже Елизабет му прости. Истинско чудо бе, че се беше помъчила да го разбере и да проследи сложното и объркано пътуване, довело го тук. Тя го прие, какъвто беше, а Логан бе смятал това за невъзможно.
Преди да си тръгне, тя го покани на вечеря и макар да прие охотно, той смяташе преди това да си почине. Не го ли направеше, надали щеше да има сили да води разговор.