Преди да легне да подремне обаче, трябваше да изведе Зевс поне за малко. Отиде на задната веранда и взе дъждобрана си. Зевс го последва навън, наблюдавайки го с интерес.
— Да, ще излизаме — потвърди Тиболт. — Само да се облека.
Зевс излая и подскочи развълнувано като сърничка. Изтича до вратата и пак се върни при Тиболт.
— Бързам колкото мога, спокойно.
Зевс продължи да обикаля и да подскача край него.
— Успокой се — нареди му Логан отново. Кучето впери в него умолителен поглед, но после неохотно седна.
Тиболт навлече дъждобрана си и ботуши и отвори мрежестата врата. Зевс изхвърча на дъжда и тутакси затъна в калта. За разлика от имота на бабчето, къщата на Тиболт беше на лек склон и водата се събираше на около четиристотин метра по-долу от нея. Горе Зевс се насочи към гората, после отново излезе на открито и заобиколи по алеята като вихър, подскачайки от радост. Тиболт се усмихна и си каза: «Прекрасно знам как се чувстваш!»
Останаха навън на неколкоминутна разходка в дъжда. Небето беше станало саждено, покрито с тежки дъждовни облаци. Отново излезе силен вятър и Тиболт усети как дъждовните капки го жилят по лицето. Но какво от това — за пръв път от години се чувстваше истински свободен.
Забеляза, че долу в началото на алеята следите от гумите на Елизабет са почти напълно заличени от водата. След още няколко минути дъждът щеше изцяло да ги заглади. Обаче нещо привлече вниманието му, макар да не осъзна веднага какво вижда. Първата му мисъл беше, че гумите са оставили твърде широки следи.
Приближи се, за да огледа по-отблизо, предполагайки, че следите ѝ на тръгване почти са припокрили следите от гумите ѝ на идване. Едва когато стигна до началото на алеята, разбра, че бърка. Следите от гумите бяха от две превозни средства, които бяха пристигнали, а после си бяха заминали. Отначало Логан не проумяваше.
Умът му заработи по-бързо, когато парченцата от пъзела се наместиха. Още някой беше идвал. Но в това нямаше логика, освен ако…
Погледна към пътя, който водеше през гората към кучкарника. В този момент вятърът и пороят се разбушуваха с пълна мощ и се наложи да примигне. Дъхът му секна. Хукна, опитвайки да си наложи определено темпо. Мислите му препускаха лудешки, докато Логан се опитваше да прецени кога ще успее да стигне там. Дано да се добере навреме!
Трийсет и шеста глава
Бет
Съдбата беше отредила бабчето да бъде в канцеларията на кучкарника, когато Кийт нахълта в къщата и затвори вратата зад гърба си със собственически жест. Дори от кухнята Бет видя, че вените на врата му са набъбнали и изпъкнали. Ръцете му бяха стиснати в юмруци, когато се втренчи в нея.
Докато той гневно прекосяваше дневната, тя усети, че нещо в нея се пречупва и на негово място се настанява страхът. Никога не го беше виждала такъв, затова отстъпи назад покрай шкафовете. Кийт я изненада, като спря на прага на кухнята. Усмихна се, но изражението му беше отнесено — гротескна и безумна карикатура на истинската му физиономия.
— Извинявай, че нахълтах така — каза с пресилена учтивост, — обаче трябва да поговорим.
— Какво търсиш тук? Не може да влизаш така…
— Вечеря приготвяш, а? — отбеляза той. — Помня как и на мен ми приготвяше вечери.
— Махай се, Кийт — дрезгаво нареди Бет.
— Никъде няма да ходя — заяви той, вперил поглед в нея, като че ли не разбираше какво му казва Бет, и ѝ даде знак да седне на стола. — Защо не седнеш?
— Не ми се сяда — прошепна тя, ненавиждайки се, задето гласът ѝ звучи толкова уплашено. — Искам да си вървиш.
— Няма да стане — заяви той. Усмихна се отново, но този опит не беше по-добър от предишния. Погледът му беше неузнаваемо празен. Елизабет усети, че сърцето ѝ започва ускорено да бие.
— Дай ми една бира, ако обичаш — поиска той. — Имах тежък ден в службата, ако ме разбираш.
Тя преглътна, не смееше да отмести поглед.
— Нямам бира.
Той кимна, погледна към кухнята и отново прикова погледа си върху нея. Посочи:
— Виждам една до печката. Трябва да има и още. Нещо против да проверя в хладилника?
Без да изчака отговора ѝ, отиде до хладилника, отвори го и се пресегна към долния рафт. Извади една бутилка.
— Май грешиш, а? — Отпи голяма глътка и ѝ намигна.
Тя се постара да запази спокойствие.
— Какво искаш, Кийт?
— А, нали знаеш, исках само да си побъбрим. Да проверя дали нямаш да ми казваш нещо.
— За какво? — попита тя със свито сърце.
— За Телбод — отговори той.
— Не разбирам какво говориш — каза Бет, пренебрегвайки подигравката му.
Той отпи още една глътка от бирата си и шумно преглътна.