Клейтън си нареди да не се поддава на паника. Повтаряше си, че Бен е умен, че ще прецени опасността, че няма да насилва късмета си. Не беше най-смелото дете на света и за пръв и единствен път през живота си той се радваше за това.
Дори докато с мъка се промъкваха през храсталака и Бет накуцваше до него, Клейтън не можеше да не забележи ставащото пред очите му. Видя рекичката, излязла от бреговете си и разляла се почти до краката им, по-широка, по-мощна и по-бърза от когато и да било.
Тиболт тичаше с все сила през калта и водата и се мъчеше да не забавя темпо, но с всяка следваща крачка все по-трудно успяваше да поддържа отчаяния си бяг. Растения и клони го удряха през лицето и ръцете и го режеха, но той не усещаше и се носеше напред.
Докато тичаше, разкъса дъждобрана си, а после и ризата.
«Почти стигнах — повтаряше си той. — Още съвсем мъничко.»
А някъде дълбоко в съзнанието си чуваше гласа на Виктор: «Има и още».
Бет усещаше, че костите на стъпалото ѝ стържат една в друга на всяка крачка и че по долната половина на тялото ѝ пробягват огнени искри, но не плачеше и не пищеше.
Когато се приближиха до къщичката на дървото, потокът стана още по-широк, а по течението му се бяха образували вихрени въртопи. Черната вода плискаше покрай купчините откършени клони по все по-бързо чезнещия под водата бряг. Буйната вода беше пълна с грамадни отломки, които можеха да повалят в несвяст всеки.
Дъждът се стелеше като пелена. Вятърът отчупи поредния клон, който се строполи на земята на метри от тях. Калта сякаш изсмукваше силите им.
Но Бет знаеше, че вече са близо до дъба: през пороя успяваше да различи очертанията на въжения мост, както в мъгливо пристанище най-сетне забелязваш мачтата на кораб. Погледът ѝ се отмести от стълбата към въжения мост и после към площадката в средата… Течението на реката прелиташе стремително и беше натрупало край коловете различни отломки. Бет плъзна очи по въжения мост към платформата на къщичката на дървото отсреща и забеляза странния ъгъл, под който мостът е провиснал на половин метър над водата, понеже платформата почти се бе откъртила от старите подпори на къщичката и всеки момент щеше да падне.
Като в кошмарен сън Бет изведнъж забеляза Бен насред бурния поток, вкопчен във въжения мост под платформата на къщичката. Едва тогава тя изпищя.
Клейтън усети как страхът нахлува във вените му, когато видя Бен, вкопчен в люлеещия се край на въжения мост. Мислите му неистово се защураха.
Беше далеч, за да плува до другия бряг, а и нямаше време.
— Стой там! — кресна той на Бет и хукна към стълбата. Качи се по нея и хукна по моста в плен на отчаяния стремеж да стигне до Бен. Виждаше, че платформата на къщичката потъва — подхванеше ли я силното течение, щеше напълно да се откъсне.
Щом направи третата си крачка, изгнилите дъски се сцепиха и Клейтън усети как се блъска в платформата и полита към водата. Успя само да грабне въжето, цопвайки във водата. Помъчи се да стисне здраво, докато потъваше, повлечен към дъното от дрехите си. Усети напора на течението и въжето се пристегна около ръката му. Той продължи да стиска, мъчейки се да задържи глава над водата, и неистово риташе с крака.
Подаде се над водата и си пое дъх. В ребрата му изригна болка и за миг му причерня. В пристъп на паника Клейтън протегна и другата си ръка към въжето, съпротивлявайки се на течението.
Държеше се, стремейки се да забрави за болката, а клоните се блъскаха в тялото му, преди вихрено да се завъртят и да отминат. Водата се плискаше в лицето му, заслепяваше го, задушаваше го и не му позволяваше да мисли за друго, освен за собственото си оцеляване. Ангажиран в тази борба, той не забеляза, че коловете, на които се крепеше междинната площадка, се накланяха под тежестта му все по-ниско към бурното течение.
Бет мъчително се изправи на крака и се помъчи да върви. Направи три крачки и отново падна. Провикна се към отсрещния бряг:
— Тръгни по въжето, Бен! Отдалечи се от платформата! Можеш да го направиш!
Не беше сигурна, че той я е чул, но след малко го видя да се придвижва сантиметър по сантиметър под платформата към по-бурните води в средата на реката.
Кийт се бореше, но едва успяваше да се задържи…
Всичко сякаш ускоряваше и забавяше ход едновременно, но в този момент Бет забеляза движение в далечината малко по-нагоре по брега на потока. Видя как Логан събува ботушите и непромокаемото си долнище.
След миг той скочи във водата, следван от Зевс.
Клейтън знаеше, че няма да издържи още дълго. Болката в ребрата му беше мъчителна и течението продължаваше да го тегли надолу. Успяваше да си поема въздух съвсем нарядко и се съпротивляваше със сетни сили на смъртта, която най-неочаквано усети да приближава.